Брегът

е пуст.

По пясъка има нечии стъпки,

но не твоите.

Шумът на морето напомня

за гласът на някой – но не твоя.

Буреносно и сърдито е то,

защото някой е нарушил покоя му

със своите неми въпроси.

Сянка на облак пропълзява по пясъка

и ми напомня, че съм сама.

Гласовете на гларусите са

като човешки смях – силни и звънливи.

Морето ме обича,

но какво може да направи

то за мен, освен да обвие

с мека, прохладна прегръдка тялото ми

и игриво да плисне пяната

на прииждащата вълна в лицето ми.

Обгръща ме синьозелена вода,

която на талази идва и отминава.

Взирам се в нея, сякаш искам да открия

тайната на нейната безбрежност

и необятност.

Грохотът на разбиващите се вълни

отеква надалеч и се получава ек,

сякаш това е гласът на някой –

на самото море.

То разговаря с мен с див рев

и бучене.

Не спира, защото е ненаситно

и непонятно за мен.