Брегът
е пуст.
По
пясъка има нечии стъпки,
но не
твоите.
Шумът на
морето напомня
за
гласът на някой – но не твоя.
Буреносно
и сърдито е то,
защото
някой е нарушил покоя му
със
своите неми въпроси.
Сянка на
облак пропълзява по пясъка
и ми
напомня, че съм сама.
Гласовете
на гларусите са
като
човешки смях – силни и звънливи.
Морето
ме обича,
но какво
може да направи
то за
мен, освен да обвие
с мека,
прохладна прегръдка тялото ми
и игриво
да плисне пяната
на
прииждащата вълна в лицето ми.
Обгръща
ме синьозелена вода,
която на
талази идва и отминава.
Взирам
се в нея, сякаш искам да открия
тайната
на нейната безбрежност
и
необятност.
Грохотът
на разбиващите се вълни
отеква
надалеч и се получава ек,
сякаш
това е гласът на някой –
на
самото море.
То разговаря
с мен с див рев
и
бучене.
Не
спира, защото е ненаситно
и
непонятно за мен.