Мехурчето и Великанът

        

        В началото,

незнайно как, са се появили сили, те са създали атоми, атомите са създали планети. Какво са планетите? Огромни структури от частици, полета и взаимодействията между тях. Какво са атомите? По човешките представи, те са малки частици, но се знае, че и те са огромни структури от частици, полета и взаимодействията между тях.
Огромни - в смисъл, че за тези градивни частици все още не се знае всичко, знае се малко.
Огромни - за човешкото понятие за величини. Може би съществува свят, в който огромни са атомите, а звездите са частите, които го изграждат, свят, който расте (смалява се), до размерите на първата елементарна частица. Всичко е относително, нали?
И така, кое от кое е изградено? Въпрос, върху който сигурно мислят някои хора, сигурно има и отговор.
Но да продължим с началото.
Съществуват, планети, звезди...
Съществува Вселена. Съществува място, където е изкрастализирала една чудесна хармония на веществото - Природата, на земята. Това място се казва Земя и ние разбираме това. Разбираме, че живеем на част от Вселената, при част от нейните условия, взаимодействия, частици.
Това място за нас е една планета, поне отстрани погледната - тя е такава. Има гори, дървета, реки, океани...
Ние живеем тук, на това място, и сме спокойни от това.
Всъщност спокойни е малко смешно да се каже. Ние отбягваме мисълта, че не знаем нищо за себе си, че не знаем как сме дошли и къде отиваме, толкова бързо, за толкова кратко.
Ние сме си затворили очите за това. Това знае Бог, мислим ние. Ние живеем според законите на Бог, на физиката, на природата. Даже не сме сигурни, че тези закони са действително нашите, че именно нашият Бог ги е написал за нас. Но сме сигурни, че тази Природа е създадена за нас. И ние сме безгрижни деца на Природата. Ние трябва да изпитваме любов. Даже понякога се чудим защо и какво ли е любовта.
Но все пак имаме закони.
И така, нашата Природа е изкристализирала - за нас. Разни съзвездия от атоми, (най-малките) частици, са застанали мирно и са създали дървета, треви, камъни, тухли, чаши. Създали са и "органични вещества", от които са разните други неща, които ни заобикалят, животни - котки, кучета, мравки. Това е създадено, създадени сме ние.
Които нищо не знаем.
През краткия си живот, ние се чудим какъв е смисълът на тази работа и ние творим, учим, създаваме. Да спра ли до тук? Май че това е смисълът.
Но да тръгнем пак от началото.
Всичко е създадено от едни малки частици. Всичко е подредено. Ние съзнаваме всичко това. Може би сме създадени за това?
Не. Да тръгнем пак от началото. Да си зададем въпроса - кое до кое се свежда.
Как расте светът. Какви са посоките. Ние в коя посока сме?
Ами ако атомите са съзвездия, ами ако звездите изграждат елементарните частици.
Чудовищен парадокс. Смешен. Глупав.
Ние имаме три посоки, тримерно пространство, еднопосочно време. За нас времето е, че ние започваме, раждаме се, растем, развиваме бизнес, остаряваме и си отиваме. През това време ние създаваме нещо. (В това е нашият смисъл, де.)
Но да се върнем пак малко назад. И така, Природата е изкристализирала от нещо, което ние не познаваме. (Абсурд, нали?)
И ние сме изкристализирали.
Ние сме венец на природата.
Изкристализирали са и дървета. От същите тези малки атомчета. А сега да не си задаваме въпроса, е хайде пък, мислят ли дърветата. Който си е логичен.
Но защо, по дяволите, са дърветата. Стърчат. И са неподвижни, и живеят по-дълго от нас. Дразнещо.
А още по-дразнещо е, че нищо не знаем за тях.
Вярно, ние ги употребяваме. Можем да правим от тях маси и столове. Наши гости, които малко ценим.
В това беше смисълът ни, вярно. Ние създаваме маси и столове, на които ние седим, седят и нашите деца, правим и друго - храним се. Седим, почиваме си, мислим, радваме се, че можем да си ги купим и че са хубави, и че... толкова много мисли, емоции...
От дърво е и моливът, с който пиша сега, а аз въобще не се радвам.
Но пиша. Радвам се. Боже и какви емоции. Ето, аз се развивам.
Всъщност дърветата. В гората. Значи ние и те сме създадени от нещо, което е... - е, атомите. Ние сме учили за тях дълго време от нашия живот. Който е важен, защото ние съзнаваме, че има дървета и че те са от атоми, и че те живеят, и че ние ги обичаме.
Обичаме ги, да. Защото ние изпитваме любов, както е казал Господ.
Пък сигурно и те ни обичат.
Иначе защо ще съществуват.
Да спрем ли до тук.
Изводът е ясен, мисля - дърветата ни обичат. Поне мен.

Това е извод. Правило, според което всеки, който си го създаде, живее.
Всеки си прави някакви изводи. И си живее според своите изводи. Мъчи се да живее.
И знае, че трябва да изпитва любов. Доволен е, че и Господ е доволен от него, затова, че изпитва любов. Или пък не го интересува Господ, защото знае, че като умре, изгнива. Става на атомчета. Няма го.
Някои и това не ги интересува. Живеят, мразят, убиват, странно.
Какъв беше смисълът.
И е тъжно. Смисъл май няма. Но все пак.
Аз пиша. Навън вали сняг. Тук е топло. И аз се връщам пак към началото.
Има ли Вселена? Има. Има ли звезди? Има.
И колко е голямо всичко. Човек си го представя. Рисува го, стреми се към него.
Нещо го привлича.
Аз ще ти кажа какво те привлича. Ти си създаден от звезди. Всяка звезда на небето рефлектира в теб. Ти си една вселена, едно огледало на Голямата Вселена, не - на една част от нея. Другият до теб - е огледало на друга част от вселената.
А може би е обратното.
Може би онова далечно ъгълче от Вселената - "N" - е твоето огледало. Може би ти рефлектираш в него. Може би там има звезди, планети, слънца и природи, които са в съзвучие с теб, с твоя организъм. Или пък ти си в съзвучие с тях. Твоето огледало на милиони светлинни години. Твоето отражение.
И се съмняваш, че всичко не е толкова безкрайно.
Химичните елементи са точен брой. Всичко е точно. Ние знаем това. Не може да има безкрайност.
Не може да има преливане (от пусто в празно).
Нещо започва отнякъде и нещо завършва.
Чакай малко. Какво е нещо? Какво е отнякъде? Какво е начало? Има ли начало? Има ли край?
Твоето начало и твоят край не са побелелите ти коси.
И всъщност защо имам коса, и то хубава, и защо побелява? Това е въпросът.
В момента аз пиша, топло е. Навън вали сняг. Наблизо има парк с черни стърчащи, покрити със сняг дървета.
Снежинките падат. Те са малки и мен това ме удовлетворява. Те са малки, бели, чисти, и всичко е чисто.
А защо аз си задавам въпроси? Защо ме измъчват тези въпроси. Аз не съм жалка. Ние не сме жалки.
Ние сме свързани със Вселената. Ние сме чада на Вселената. Нейни деца. Една частица. Ето, пак ме измъчва това.
Аз съм само една частица. Като една снежинка. Но аз мисля. Това е успокоително. Все пак съм повече от една снежинка. Но се измъчвам.
Като гледам снежинката, аз се чувствам нищожна.
Не че искам да знам нещо за нея - тя е кристалче, но целият този сняг.

Защо има зима, и защо хората не я харесват.
И защо...
Толкова въпроси.
А има ли смисъл.
Има. Господ го е казал. Смисълът е любовта.
Пее се за любов, клипове, филми, екшъни, стихотворения.
Музика.
И все понятия. Сега да пиша ли какво мисля за всичко това.
Има зима. Има и сняг.

А снегът е тишина.
Липса на звуци. И кислород. Чист въздух. Повече живот.
Тишина и липсата на тишина.
Екшън. Страсти, действие, любов и омраза, и пак страсти, убийства. И пак убийства.
И пак убийства. И пак...
Ние не убиваме. Ние гледаме филм. Във филма играят артисти. Убийството е нереално. То е нереално. То е на шега. Някой е умрял, защото си го е заслужил, силна музика, емоции, малко стрес или разтоварване.
Някой някого е убил. Свикнахме.
Ами дърветата, които стърчат. Немите свидетели.
Има ли връзка.
Тъжно е, когато човек е убит и умира. Понякога плачем пред телевизора. Защото той ни е бил симпатичен, бъдещият мъртвец.
И има много причини, поради които плачем.
Само някои: направен е филм, има хубава музика, играят хубави хора, има любов, има омраза! Убитият е бил красив човек.
Ние плачем.
И все пак успокоително е, че ние плачем и сме живи. Да. Това е успокоително. Може би това е смисълът на екшъните.
Ние сме живи, и ние си лягяме доволни, подсъзнателно успокоени и щастливи, че ще си починем от напрегнатия ден и утре ще бъдем на работа.

Ще ви кажа защо пиша тая книга.
Отвратително е да съзнаваш, че всичко има смисъл и че нищо не е случайно.

И така, какъв е смисълът?
Смисълът е, че има смисъл.
Смисъл на кое?
На това, което ни се показва, което ни заобикаля. Всичко, което ние знаем и виждаме.
Заобикаля ни нещо огромно.
Когато човек остане сам, с ужас си задава този въпрос.
И с ужас не може да му отговори. А времето за отговор намалява. Човек се надява, че старостта ще му даде отговор на този вечен въпрос. А отговор няма.
Отговор има. Защо нещо ще ни се показва, ако няма смисъл. Защо ще участваме в тази игра - живота?
Частичка по частичка всеки трупа опит и мъдрост, идеи и знание и те се обединяват бавно.
Както снегът се натрупва бавно. Като свалени звезди, безбройно много, настелени в краката ни.
Ние виждаме този венец на природата. Вътрешно усещаме спокойствието, с което ни обгръща снегът.
Сняг има не веднъж.
Той е вечен. Той пречиства. Поставя край на нещо и дава живот.
Тези съвършени и прости снежинки, загадъчни със своята простота и многобройност, лудо и шеметно, бавно и величествено, спокойно падат отгоре. Те се въртят, танцуват, застиват, топлят и умират, за да живеем ние.
Но умират ли те? Всички знаем, че не.
Те се вливат в морето, нещо огромно.
И децата знаят, че те се вливат в морето. И това е първото, което децата узнават за живота на снежинките. А то е най-хубавото.
Защо ли всеки сняг предизвиква луда радост у децата? И защо има възрастни, които не могат да му се радват. Защо снегът е загубил смисълът си за много хора.
Само студ, мрачност, влага, болести, неприятни неща виждат те в него. Защото те бавно са умирали. Нещо ги е накарало бавно да умират.
Дали са си задавали въпроса за смисъла, на което и да е. И кога са спрели да си го задават.
И въобще, задали ли са го на някого.

Децата питат. Те надали знаят защо са се появили.
Когато те се появят, ние бавно трябва да им разясним защо.
Какво ще им кажем ние.
Какво каза пилотът на Малкия принц, а какво каза Малкият принц на пилота?
За мен Малкият принц каза на пилота, че живота е приказка и всеки си има своя приказка.
За мен пилота бе щастлив, защото нещо разбра, нещо усети.
Пилота продължи да лети.
А какво ни каза смъртта на Малкия принц?
Смъртта каза нещо. Тази негова смърт и досега говори. Може би като остареем, ще разберем, какво говори тя. Дали ще разберем най-после. И не е ли загадъчен мигът, в който тази смърт, моята, твоята, нашата смърт ще ни нашепне нещото. Дали ще го разберем. В последния миг?
Ами ако изпуснем и него.
Ето го най-страшното. Ще узнаем ли ние смисъла в последния миг. Въпреки, че е късно.
Гонихме смисъла, а той какво се оказа - смърт.
Не го уловихме, а тя ни победи.
Победи ни нещо, което ние не разбираме.
Отчайващо е. Смазващо е.
И е лошо. И е...
Не е.
Сети се сега, че имаш дете.
Какво го научи ти? Научи ли го бавно и търпеливо.
Ще ти кажа. Да, ти си го научил.
То е дошло при тебе неслучайно, не знаеш ли?
Първо, създал си го ти. Искал или не искал, ти си имал тази способност, а това не е малко.
Така е пожелала хармонията, която е изкристализирала около тебе, да я наречем Природа.
Веднага си задавам въпроса, хармония ли е убийството? Човек да убие човек.
Не знам. За мене смисъла в този момент е да си отговоря на този сложен въпрос.
Дали ще мога.


Виждал ли си слон, който се мъчи да стъпи внимателно? Например, за да не строши рязко дърветата или клоните, които са под него?
Виждал ли си куче, което трогнато те гледа, ако му дадеш корички от боклука, до боклуджийската кофа.
Или пък котка, която гледа в нищото?
Виждал си, нали.
А виждал ли си куче - пуделче, с болно сърце, да танцува 10 минути с маймунка.
Аз съм виждала.
А замислял ли си се, какво е терапия?
Замисли се. Това, което виждаш, е терапия. Защо?
Представи си, че единият ти крак е по-къс от другия. Мислиш си, че това го забелязват всички.
И това е терапия. На кое?
Изглежда нещо се нуждае от терапия. Кое е то?
Защо ти забелязваш разни обикновени неща, а не забелязваш, че съседът ти куца?
Или пък обратното, да допуснем, че съседа ти куца и нищо друго не забелязваш в момента.
Защо? Защото ти не куцаш. Това е простият отговор. Всъщност това съвсем не е прост отговор. Да помислим върху това.
1. Съседът ти куца.
2. Ти не куцаш. Ти си здрав.
Да помислим върху логиката на това съждение.
Това е един вид предупреждение за тебе. Защото когато вали сняг и е заледено, ти ще се страхуваш, че ще си счупиш крака.
И така - всичко наоколо е предупреждание за тебе. (Забележи, не казвам всички.)
И слона, и кучето, и това, което прави пуделчето, и това, което вижда кучето, и това, което вали навън. И всичко.
Е, кое за тебе е всичко?
И малко ли е то или много?
Всичко е много. Не казвай всичко, защото то е много. А когато го кажеш, мислиш че то е малко и искаш да го откриеш.
За някой всичко е едно нямо трогнато куче. За някой всичко е слънчев ден, спирка, автобус, пълен с хора, купен билет и спирка, където да слезеш.
Когато всичко е нещо малко, ти се мъчиш да го откриеш. И затова е хубаво всичко да е нещо малко, мъничко.
Ето защо ти често казваш - всичко.
Всичко, нещо, никъде и винаги.
Дали тези думи имат същия смисъл за тебе, както и за мен?
Не, а може би да.
А може би смисълът е да мислиш за тях.
Има ли смисъл да се мисли за думи?
И защо нашите неми приятели - животни, дървета, къщи и камъни са неми?
Може би "нещо", "всичко", "винаги" и "никъде" са неми думи.
Но се замисли, че между тях има връзка.
Позна. Всичко е нещо, винаги е никъде.
Въпрос на логика.
Може би всички забелязват различни неща, защото всички, и нещата включително, имат различна логика.
Може би нещо съществува, защото си има логика, и ти трябва да я откриеш.
То съществува, защото има логика. Ти го виждаш, (забелязваш), защото то съществува.
То те забелязва, защото си има логика. Взаимно се забелязвате.
Да, забележи.
Например. "Днес моите чинии ме накараха да ги измия, за да чуя шума на вода, който ме успокоява от напрегнатия ден. И за да се замисля откъде идва водата, и за много други неща. Изпях им една песен и после обядвах с апетит, неща, които също са дошли отнякъде.
Защото сутринта станах. Беше слънчево, отидох на спирката, качих се в червения автобус, купих си билет и отидох на работа.
Там изкарах малко пари - шанс да живея."
Смисъл, смисъл, смисъл.
Омразна дума.
За много хора живота няма смисъл, защото се мъчат да открият смисъла на нещо голямо, което ги превъзхожда.
И аз съм така. Защото си мисля, че живота ме предъзхожда, превъзхожда ме и смъртта.
Чувстваш, че нещо те е смазало.
Симпатични ми са хора, които казват, че живота няма смисъл. Те лъжат.
Живота няма смисъл само за дълбоко депресираните и потиснати хора, които бавно умират в себе си. Нещо ги убива бавно.
Някаква тежест, наследена, предадена или внушена от нещо, бавно ги убива.
Може би никой не им вярва?
Може би никой не може да им помогне?
Интересуват ли се лекарите-терапевти наистина, че тези хора умират от мъка и са болни от мъка?
Не знам. За мене смисъла в този момент е да си отговоря на този слижен въпрос.
Дали ще мога.


Имало едно време
едно малко, чисто градче в полите на две планини. С кристален въздух и чиста вода. Там съм се родила аз. Там имаме къща, а в къщата двор с цветя. Там сега растат зюмбюли и други.
И ето, съблазнена от наличието на ухаещите зюмбюли, си позволих да си откъсна един.
През тзи ден имаше и други събития, но ще запомня деня с това. То най-много ме впечатли. Не знам защо.
Напоследък, като си откъсна цвете (здравец, зюмбюл...), имам чувството, че то "ме гледа" с неприязън.
А да ти кажа, моите чувства никога не ме лъжат.
И защо хората си мислят, че чувствата им често ги лъжат? Наистина, чувството е нещо субективно, а субективното е нещо много.
То не може да бъде лъжа.
Какво е аз? Какво е субективното? По-нататък ще ти кажа, аз какво мисля по този въпрос.
И така - приказката за зюмбюла продължава.
Откъснах го аз. Той беше като мраморен. Изваян.
Но аз си изкорених и три момини сълзи и теменужки. С корените.
После пътувахме 200 км до Пловдив. Тоя зюмбюл взе да вехне. Клюмна. Почна да умира. Аз го хванах в дланта си нежно, но какво да направя. Нямах вода. Съжалих, че го откъснах, но си мислах, че ми харесва, че го обичам, въпреки че му нанесох тази болка.
Всъщност той ме накара да го откъсна. Когато гледах зюмбюлите, той се изперчи и откъснах именно него. А защо него? Той си е виновен.
Дали пък той си е виновен? Може би в този момент всичко се жертва, т.е. цялята градина се жертва и ми подари живота на този суетен зюмбюл.
Ето кое той разбра. Той разбра, че аз изпитвам всичко това, т.е. че съм добра.
И когато го забодох в пръстта при цветята с корени, в колата, той им обясни, че аз съм добра и че заслужават да растат.
И сега ми растат и цъфтят тук, в Пловдив.
Подаръкът на зюмбюла за мене беше още по-голям. Това беше наниз от събития, които ме наведоха на размисли и идеи, от които бях щастлива.

Моят колега Ваньо ми каза снощи (с учудване): "Ти си щастлива. Сигурно постигаш, каквото търсиш?".
А аз си помислих, че това, което търся, съвсем не е малко, (но какво е малко и голямо), но пък не е чак толкова неосъществимо, и отговорих: "Да, щастлива съм". ...."Всъщност търся спокойствие".
Аз знам какво търся.
Следва въпросът, ..., ох, забравих го.
Исках да ти кажа, че това което търся е... . Чак ми е неудобно да ти кажа. За мене то е нещо огромно. Аз търся целия свят. От най-малкото зюмбюла, до най-голямото - зюмбюла. И съм щастлива. Защото това, което аз търся, и то търси мен.
Светът ме търси. Животът ме търси. Гоце Делчев ме търси. Търси ме онази градина.
Онези зюмбюли. Които си останаха да си растат и това ме безпокои. Тяхното съвършенство в един момент ще изчезне. Както снегът се топи. Ще ги няма.
Не, не това ме безпокои.
Защо тези зюмбюли бяхя като подредени и така предизвикателно си растяха. Защо така ме привлякоха и все още не мога де ги забравя? Какво си помислих тогава?
"Ето, този ще откъсна". А те си приличаха. Даже си помислих, че е вкусен.
И пак, и пак. Пак ме зоват. Загадката в тях пак ме предизвиква и ме кара да те отегчавам, нали така, драги читателю.
А кой ще си ти, моят читател.
Мисля първо да дам книгата на Ваньо, моят колега.
Защо се вълнувам ли, за тази книга?
Защото тя е необикновена. Като мен. Искам и аз да съм необикновена.
Знаеш ли какво е "обикновен" и "не - обикновен"?
Просто. Дума и отрицание. Понятие и отрицание. Да и не. 0 и 1. Черно и бяло и т.н. Основата на компютрите. Лъжа и истина.
Понятие и отрицание.
Ще е заглавие на част от тази книга, ако мога да си отговоря на този въпрос.
А дали ще мога? Не знам. Дано.
Не се смей. Ще мога.
Това е, което аз търся. Не си ли разбрал?
Цветя, разбрахте ли. Аз търся, аз питам, аз си отговарям.
Да знаеш, аз си отговарям, отговарям си на себе си. Това, което аз си мисля, си го мисля за себе си. Само искам да ти кажа, че аз съм търсеща личност, като тебе.
Моите отговори на моите въпроси не са длъжни да вълнуват и тебе. Ти си имаш свой свят.
Аз просто ще доближа моя свят до твоя.
Както направих със зюмбюла.
Не си въобразявай само, че ...

Тук би трябвало да следва едно есе за спокойствието.
Ти си за завиждане, защото цял живот си спокоен. Цял живот се занимаваш с жена си, с децата си, с къщата си.
Не те измъчват мисли ти защо живееш и дали живееш и дали... и дали..., нали. Завиждам ти. Защото ти си спокоен. Оцени това.
И си умираш спокоен. А я си представи, нещо да те преследва, вечно да имаш някакви въпроси за разрешаване, да не можеш да си отдъхнеш от загадки, и да нямаш време да умреш. Задъхан, да нямаш време да спреш и да се ръкуваш със своята спасителка - смъртта.
Нещо да те зове тук и там. Загадъчно. И да повтаря - аз защо съм тук, аз защо?
И представяш ли си правилно да си отговориш на този въпрос. Ами после?
После друг.
И пак, аз защо съм тук.
Не ти пожелавам да те безпокои факта, нещо защо е тук.
Думата "факт" много си прилича с думата "тук", нали. Факт е нещо, което е тук.
Дали това нещо е тук наистина? Това трябва да ти е първия въпрос.
Не, шегувам се.

Хей, я да си поговорим за факта, че нещо е тук. Това е интересен въпрос.
За малко щах да го отмина.
И така. Нещо е тук. Нещо се е случило. Осъществена е една от многото случайности, варианти и именно сега, в този момент, нещо е тук.
То си стои.
Да речем камък.
Този камък е тук. Камъкът е бял, твърд, стар и заоблен. Камъкът е тук, и той не е сам. Естествено. Я си представи нищо и един камък. Не може.
Камъкът изпъква. Аз го виждам. Случайно ли го виждам. Не. Не ме разбра неправилно.
Аз виждам камъка, не защото е голям или малък, и защото е статичен, а защото той изпъква.
Нещо ми предстои.
Да, на мен това ми казва камъкът.
Той си стои. Той е голям, заоблен, забележим. Той е неподвижен. Отрицанието на това е - аз съм подвижна. Сега ще отида някъде.
Добре се вторачвам в камъка.
Защо си стоиш, бе?
Камъкът е отправна точка към нещо.
Той е точката, събитието, което е един миг от моя живот. Събитието, от което аз тръгвам към друго събитие.
И така, камък след камък. Събитие след събитиие.
Защо ли думите камък и събитие толкова си приличат.
Може би събитията са като камъните. Наниз от събития. Наниз от моменти, наниз от частици, наниз от атоми, наниз от светлинни фотони - и те са частици.
Хайде сега да не демонстрирам простотия.
Светлината си е светлина и няма да я закачаме.
Само си представи нещо хубаво.
Представи си наниза от събития в твоя живот да е толкова голям, колкото наниза от фотони, които пристигат при тебе, незнайно откъде. Това не е много.
Защото е така. Така ли е?
Нали, това е факт.
Или пък, това е камък. Читателю, да не се объркаш. Само правя връзка между думите
камък - факт - събитие - случайност.
Реда, в който ги изписах, не е важен.
И сега, пак игра на думи:
- Камъкът е факт. Той е едно случайно събитие.
- Фактът е като камък, защото случайни събития няма.
- Това събитие не е случайно, то си тежи на мястото.
- Т.е., това, че видях този камък не е случайност, той си тежеше на мястото.
Камъкът си стои. Това е факт. Това не е случайно.
Случайно ли е, че аз го виждам. Случайно ли е, че го виждам, защото е облян от светлина. Низ от фотони - като низ от камъни. Случайно ли е облян от светлина.
Случайно ли изпъква.
Ужас. Ужас.
Ще се объркаме взаимно.
И аз, и ти, и камъкът.
На камъкът си му е най-добре, защото той няма да се обърка.
Това е спокойствието.
Това е краят на моето есе.


Имало едно време
една гора - една борова гора. С красиви, виски, стари, вечнозелени борове.
Боровете били най-различни. Всеки от тях имал точно място в гората. Всеки от тях имал хиляди пръстчета - своите малки иглички.
Тези пръстчета всеки бор насочвал в каквато си иска посока, когато си поиска, в зависимост от желанията на своите събратя. А какво ли не желаели те.
Когато под клоните, долу, в ниското минел строен и сърцат елен, пръстчетата оплитали тънки сребристи, мисловни нишки помежду си.
Някои от тях си шепнели - "Хубав е!", а други - "Да го заведем някъде!"
Унесен и горд от своята пищна красота, еленът неусетно се поддавал на мислите, които му нашепвали боровете, а те били толкова много, тези безкрайни сребристи нишки.
Изведнъж боровете решавали да се пошегуват с него и измисляли нещо весело.
Например изтъкавали една сребърна наметка, като бързо раздвижвали пръстчетата си и толкова много нишки втъкавали в нея, че чак клоните им се залюлявали, чак въздухът трепвал, чак задухвал вятър.
"Гора зашуми, вятър повее ..."
Изведнъж от далечната равнина клоните докарвали студения въздух, а с него и студените облаци, а с тях и студените снежинки.
И ето ти сняг през пролетта.
Толкова бързо ставало това.
Еленът обаче разбирал от шега.
Той хуквал в посока на вятъра, с вихрена скорост, а това го топлело.
Той търсел топлинката на пролетното слънце, усмивката на синьото небе.
И тук дърветата пак се шегували с него.
Той ги търсил, и ги намирал. Намирал и други, прекрасни неща, за които ние не знаем.
Както бързо идвал пролетният сняг, така и си отивал от гордата планина, за да бъде топло на вече наболите цветя.
Гората мислела за себе си. Тя мислела и бдяла над всеки, който минавал през нея.
Нейната мисъл била толкова сложна и нечовешка, че когато умореният пътник се озовавал в нея, той оставал празен, разтоварен, и поразен от величието на нещо, което не познавал.
Като в Космоса!


Представи си
едно нищо. Ти и един необятен свят със съвсем малко неща. Светът на елементарното.
Нали животът е сложен за тебе.
Ето, сега да отидем в света на елементарното.
С удивление откриваш, че простото и малкото са ти недостатъчни, нали.
Защото всеки си има свят на елементарното. В моят ще се виждат само няколко неща. Ще се мъча да ги свържа, ще се мъча да ги обединя и да ги накарам да имат смисъл за мен. Да ми са потребни. В моя "свят на елементарното" ще има толкова малко неща, аз няма да имам потребности, няма да имам проблеми.
С мъка ще мога да си създам поне едно проблемче, защото няма да има от какво. Знам, че това ще ме направи не само нещастна, то ще бъде непоносимо за мене.
С труд все пак ще успея да създам някакво действие и интрига и ще мога да започна да мисля за тях и да се вълнувам, ще започна да очаквам и да се надявам.
И ще се породят още няколко неща. Ще накарам и тези неща да заживеят за мен. И ще съм изпълнена изцяло от грижата да си създам свят. Да имам вълнения, да мразя, да обичам - не, в света на елементарното няма да има какво да мразя и какво да обичам.
Аз непрекъснато ще съм там. От грижи да ми е интересно, няма да има за какво да мечтая - защото ще ме заобикалят само елементарни неща.
А когато няма за какво да мечтая, аз не мога да си почивам.
Не знам как си ти, но аз си почивам най-добре, когато мисълта ми е някъде далече.
А може би в света на елементарното разстоянията ще са огромни и мисълта ми ще издирва и ще се труди. Ще издирва други неща, от които да си създаде свят. И ще ги открива, и ще ги подрежда. И ще им определя роли и ще се грижи за тях.
Хубаво ли е да имаш свят на елементарното въобще?
Да помечтаем ли още малко?
А може би моят свят ще се срещне с нечий друг и след като приятелски си подадат ръка, ще се слеят в един?
Ако се слеят в един? И след това още един и още един ... Ще се получи ... Какво ...
Нещо като на Земята.
Като малките дечица, дошли за кратък отдих на Земята, откриващи едно след друго елементарните неща, всяко своето, и бавно протягащи ръце към нас.
Всъщност откъде ли идват те? Детските души.
Дали Земята не е само един пристан, на който те се спират за кратък отдих. Място, на което си само ти.

Ти. Ти. Твоят живот, твоята жена, твоето дете, твоята кола, твоят град.
Ти виждаш себе си, своите проблеми. И колко е хубаво и спокойно, че имаш себе си и твоите неща и твоите проблеми.
За тебе не е проблем какво те заобикаля.
Понякога го наричаш "нищо". Не го забелязваш.
Ти - в рейса. Ти - в офиса. Ти - в ресторанта. Ти - в парка. Около тебе това ...
Тези елементарни неща, които някой грижливо е събирал, или те са се събирали.
Защо са се събирали.
Представи си, че започнат да те вълнуват разни въпроси. А всъщност защо не те вълнуват? - Защото ти си ти.
А това около тебе е само един фон - фон е добра дума.
Но драги, задавал ли си си някога въпроса защо именно така мислиш за себе си, забелязваш себе си и своите си неща - задай си този въпрос.
Може би ... Да ти кажа ли.
Може би целият този фон около тебе някак неслучайно те кара да се съсредоточиш в себе си, да си адекватен, да си спокоен, да имаш някакви "проблемчета", да живееш. Да мислиш.
Заобикалят те толкова много неща. Има за какво да мислиш. И не забелязваш фона, не забелязваш дърветата, кучето, снега, камъка.
Ето това е спокойствието.
А ти какво искаш - рай?


Обещах ти,
че ще ти отговоря какво мисля по въпроса, какво е "аз"?
И понеже ще ти отговарям на този въпрос, сигурно често ще използвам думата "аз".
Аз - това, аз - онова.
Може би те дразни тази дума. Съпругът ми също го дразни, особено когато аз я употребявам често. Казва, че е избиване на комплекси.
Всъщност, говорейки за общото "аз", ще ти говоря за моето, защото аз си правя изводи, наблюдавайки главно себе си.
И понеже това, което говоря е само мое мнение, много често ще употребявам думата "аз".
Думата, понятието "аз" е едно голямо понятие. За всеки. Не се съмнявам. Да не си представяме сега колко други местоимения съществуват от рода на ти, ние, те и да не си даваме отговор на въпроса какво е другата личност и кога две или повече личности образуват група.
И друго - само хората ли са личности - един съвсем, ама съвсем излишен въпрос.
А не. Прочети горния въпрос.
А сега се огледай - има ли стол около тебе, дървен стол?
Има ли библиотека, дървена? Има ли саксия с цвете? Това ли са личностите, които в момента те заобикалят. Освен това има и къща, има дървета, има цветя, птици, трева, земя, небе, слънце или луна и други ... безброй ...
Личности ли са това?
Ами ако са? Ами ако не са?
Никога не си си задавал този въпрос.
Не си го задавай. За тебе може да е ужасен.
Но за мене не е. И въпреки това няма да те мъча с въпроса столът личност ли е.
Горкичкият, беден читател. погалвам те по главата. И спирам.
Не, не, не. Това са щуротии. Признавам си.
И така - какъв беше въпросът, заобиколихме ли го - какво е "аз"?
Но какво е "аз".
Мислиш ли, че ако околният богат свят го нямаше, ти и твоето аз щеше да ги има? На какво щеше да служи тогава аз-ът.
Защото аз-ът затова е създаден от чудесната изкристализирала хармония - природата, да служи.
Аз-ът трябва да отиде до едно дърво в гората, да го огледа, да го помирише, да го хареса и след това, ако гората се съгласи, да го отреже и да си направи стол.
И така, аз-ът вече си има стол.
Какво друго си има. И колко много неща - безбройни.
Какво ли са имали отшелниците. Как ли са се чувствали.
Нямали са хиляди предмети, които тихо и мирно си седят в стаята и ти отвличат вниманието с вложения в тях труд и със своето предназначение.
Имали са само мъртви камъни, мъртва гора, мъртво море и т.н.
Почивали са си от хората, от предметите и са съзерцавали нещо.
Дали са знаели какво.
Не е възможно напразно да са стояли там, защото това, мъртвото около тях - чудесната изкристализирала хармония - Природата, ги е привличало някак странно и нещо им е внушавало.
Какво ли всяка вечер са им шепнели дърветата, какво ли са им нашепвали трептящите на небето звезди. Чудна музика ли е бил полъхът на вятъра, идващ от незнайно къде.
Объркани ли са били отшелниците. Какво са искали да знаят. Срещу какво са протестирали?
И имало ли е отшелници въобще?
Ако е имало, сигурно точно това са искали да знаят - Господи, кажи ми кой съм аз, защо съм тук и какво е аз.

- Да служиш, моето дете. Ти си само една бедна връзка между реката и лодката, между рибата в морето и рибарската мрежа.
Даже ако тебе те нямаше, нямаше да има риба в морето. Т.е. рибарска мрежа.
Рибата щеше скучно да си живее в морето, преследвана само от своите събратя.
А сега ти ядеш бездиханни риби и се радваш, че те не разбират нищо. Нито как са влезли в мрежата, нито как си ги опържил, нито как ги ядеш.
Още пък по-малко можеш да си представиш, че морето се грижи за своите риби, и още по-малко се питаш какво е морето.
Ти си тук, моето момче, за да забележиш това море.
И в един чудесен ден, да застанеш пред него, щастлив да го огледаш и да му кажеш - Море, аз не знам нищо за тебе.
Аз искам да откривам нови светове, но не знам нищо нито за стола, който си направих от един ухаещ бор, нито за гората, в която растеше, нито за реката, която беше там, нито за тебе, море. За мене ти си една мъртва вода, в която плуват риби и аз ги ям понякога.
Имаш ли някакво значение за мене и моя живот. Имаш ли някаква роля.
Море, аз ще остарея и ще си отида без да знам отговора на този въпрос, даже и без да съм го задал.
А ти ще стоиш. Аз знам, че има нещо вечно, море, и това си ти. Покрай вечността аз си почивам понякога и ми е тъжно.
Но пък въобще не ми е загадъчно. Въобще не искам да знам нещо повече за тебе. Нито пък да се трудя, за да узная.
Даже и да ми кажат, пак не искам да зная.
Ти си море. Вода. А водата е мъртва и служи, за да се топна аз в нея.
И колко жалко, море, че е така.
След което, моето момче, сега можеш да мислиш за жена си и децата си и да заспиш. За да търсиш насън по-красиви и вълшебни светове, по-чудни усещания и приключения, които ще те радват.
А живота няма да има смисъл.
Ето защо, моето момче, ти си отшелник и вечно ще си задаваш въпроса кой си, има ли смисъл живота и това около тебе.

И така, не сме изчерпали голямата тема - какво е "аз".
Защо човек, когато пита какво е "аз", си представя едно голямо черно небе, блещукащи далечни звезди и необятния и необхватен Космос.
Защо не си представя дървения, миришещ на бор стол, стоящ до него.
Защо ли не огледа стаята, защо ли не погледне през прозореца към гората или към това, което е зад прозореца.
Защото за човека това, което е той, е нещо непонятно и необятно, черно, именно черно и дълбоко. С блещукащи понакога истини - "истинки".
Човекът е един Космос. Той е отражение на Космоса. Човекът, обаче, е отражение не само на Космоса, той е едно отражение на всичко, което го заобикаля. той е отражение на света, на неговия си свят, на мястото, на което в момента се намира. на мястото, покрай което минава със скорост - да речем 150 км.
Човекът е отражение.
Мисълта на човека е отражеине на заобикалящия го свят. Токът, мисълта, която тече в човека, която прескача от едно пространство в друго; Например: сега съм в стаята, но след една секунда ще бъда на езерото, където вчера бях, а след още една секунда на брега на морето, след това в офиса и т. н. - тази мисъл е едно отражение.
Но какво е отражение.
Сега съм тук. В следващия момент съм някъде в миналото, в по-следващия - някъде в още по-далечното минало, в по-следващия - пак в миналото.
Ето сега съм в стаята.
Ако проследиш мисълта си, ще се удивиш на скоростта, с която се пренасяме от място на място и то в различни моменти. Пренасяме се и на несъществуващи места. (Което е под въпрос). Но всъщност аз-ът си е тук.
Токът, който съществува и свързва обектите - мисълта, се пренася, нали. Токът, който съществува - мисълта. Мисълта - това е токът между обектите в пространството. Това е твоята мисъл. Нещо, което свързва столът, езерото, морето, офиса.

Изплува едно понатие - За мен това е понятието "мисъл".
Значи от мислената екскурзия, която си направих аз - столът, езерото и там ..., морето ..., офиса, аз по някакъв начин достигнах до извода сега, в този момент, какво е мисълта.
Ще ти повторя -
И хиляди въпроси изплуват сега - какво е ток, какво е обект. Но сега това няма значение. Връзката между предметите, това е на всеки собствената му, индивидуална мисъл.
Защо морето ме зове така настойчиво.
Защо езерото, на което вчера бях, непрекъснато ме вика и мисълта ми отново и отново е там.
Защото си задавам хиляди въпроси. Е, аз обичам въпросите.
И между другото, когато прескачам до езерото мислено и до игличките на бора, който растеше там, си почивам.
Унасям се в далечни мисли. Нашепват ми боровете своите сложни и неразгадани приказки.
Мисля си защо морето и езерото си приличат.
Понякога мислено отскачам и до далечни планети, даже не знам до къде и кои, и си почивам.
Най-обичам мисълта ми да лети с бясна скорост от единия край на света до другия, до странни места, и неща, и загадки.
Тогава си почивам.
А сега не мога да си почина. Защото съм се заела със сложната задача да ти обясня, какво е аз-ът. Според мен.
И така - до тук. Аз-ът е едно отражение на непознатите за нас обекти, на света.
Всеки аз различно разбира света, защото връзката между обектите е различна.
Всеки аз, всеки микрокосмос е едно различно отражение на нещо, което се мени. Нещо, което не е мъртво. Именно този немъртъв свят ни кара да мислим различно. Той ни променя. Той дърпа конците.
Ние сме само едни бедни ръце и крака, една връзка в този немъртъв свят.
Променяме ли ние света.
Практически не - защото света е вечен, а ние - мимолетни. Ние си отиваме, когато си изслужим службата на този безкрайно красив, хармоничен, жесток свят, наречен Природа, Земя, Космос или Бог, или незнайно как.
Тъжно е.
Но като се замислим колко е сложно и че ние не знаем нищо за себе си и защо сме тук, е още по-тъжно.

В един далечен свят, някъде на хиляди светлинни години, се роди една супернова.
Веднага другите звезди и направиха място и изтъкаха килим от звездни нишки и я приеха в своето звездно семейство.
Тази супернова беше интересна, тя дойде с един нов свят. Тя повлече след себе си, създаде хиляди събития. Тя пулсираше и с всеки пулс внасяше нов живот в живота на звездното семейство.
На хилядите планети нейната поява имаше отражение.
Хиляди събития се свързаха по нов начин, промениха се.
Времето промени своя ход. Историята на вселената се съобрази с тази супернова и хиляди нишки от неслучайни събития се преплетоха и създадоха хиляди други неслучайни събития. Нишките, токът, който свързваше звездите, бавно се разширяваха, а може би мигновено и достигаха и тук, до Земята.
По едно меко, пухкаво килимче от звездни нишки, в една стая, в един панелен блок вървеше една мислителка.
В момента, в който заживя суперновата, тя направи откритието, че тя, че нейната мисъл е свързана с нея, с тази супернова. Че мисълта й е свързана и с безброй други земни неща, които тя имаше сетива да види, чуе и помирише, и усети.
Че тези безброй неща са едно малко семейство, че ги свързват стъклени нежни тоци, също както и звездите. Тези неща, това малко семейство от малки, земни и неземни обекти, беше нейното аз.
Нейното обективно "аз".
Това, което обектите правеха. това, което правеше "мъртвото" море, "мъртвата" гора, "мъртвият" стол, "мъртвият" бор, "мъртвата" котка.
И тя си зададе въпроса: Кой мисли всъщност?
Това, което се ражда в моята глава, случайно ли е.
Случайно вчера се озовах на това езеро. И в мисълта и пак изплува загадъчното езеро. Пак отиде на него. Мислено.
Не случайно.
Една свръхнова не може да се роди случайно. Случайни събития няма. Случайни мисли няма.
И тя щастлива заспа.


Тази година
пролетта закъсня. И днес беше хладно и едно особено време - с просветляващо небе.
Днес беше неделя - време за удоволствия. А в какво щеше да се състои нашето удоволствие, след като бяхме пили по две кафета.
Домързя ме да върша домакинската си работа и като се уверих, че навън е студено, но все пак е просветляваща пролет, започнах да настоявам да отидем някъде с колата. Настоявах, настоявах и най-накрая, след обяд към 2 часа тръгнахме с господин съпругът ми. А в 4 ч. имаше мач.
Но аз бях забелязала едно прекрасно местенце, след Асеновград, покрай реката, скара, кафе и 2-3 маси при една малка къщичка. Тръгнахме натам.
Емоции, емоции. Пролет. Мокри дървета край пътя, ниви с току-що пораснало жито, коли, КАТ.
А нашето заведение къде беше? Пръскаше дъжд и то беше затворено.
Стигнахме до любимото ми място - Бачковски манастир. Там беше студ ...
Там има един прекрасен ресторант - "Водопада", но скъп. В двора му нямаше маси, и по-добре, нямаше и хора. Само на скарата се печаха разни неща. Но до водопада - истински водопад падащ от 8-10 метра в малко езерце, до водопада имаше едно закътано местенце - малка сергийка, с маси, с навеси.
Бохи си взе кафе и аз поисках кафе. Не ми беше вече студено, въпреки че - що за абсурд, по тревата имаше сняг и цъфнали теменужки, а отстрани - разцъфтяла розова праскова - като суровачка. По едно време едни синигерчета или скоpци скок-подскок се приближиха.
- Виж как те гледа с едното око! - казах аз.
Те имаха малки главички и кафяви гърдички. Пееха от време на време, т.е. говореха си.
Но на Бохи му стана студено и се прибра в колата.
Аз пък му взех малко пари и тръгнах по изкусителния път към манастира.
Казвам изкусителния - защото по него има наредени малки къщички - сергийки. Със съблазнителни неща - дървени неща, билки, мед, глинени неща, икони, книги, в хубаво време е много весело. На входа на манастира, точно в портата се правиш, че не забелязваш търговците - единия на накити, а другия - на икони.
Влизам аз в манастира, а група младежи крещят на висок глас разни глупости. Едва не им се скарах.
Казах си, че ще купя точно една свещ този път. И отивам да купя слещ, но те поскъпнали. 30 лева.
- 30 лева ли са свещите?
- 30 лева.
Бъркам се, за да намеря точно 30 лева. Но нямам и давам 40. Върнаха ми 10 лева - монета. Но в момента, в който исках да си я взема, токът загасна и не можах да я напипам веднага. Трескаво я затърсих.
Почувствах се някак си неудобно от себе си. Да ви обяснявам ли защо.
Отидох аз пред чудотворната икона, а там пред нея има нещо, на което пише "каса" и в тъмното уцелих дупката на касата и пъхнах вътре монетата. След това запалих свещта и както винаги бях много скромна в желанията си към Господ - Да бъде здрав Бохос. Да бъде здрава дъщеря ми, и аз.
Сетих се, че закъснявам. Имах 15 минути за цялата тази разходка само, а разстоянието не беше малко.
Дева Мария загадъчно ме гледаше в полумрака, озарена само от свещите, и от моята свещ.
Тази икона е много стара и чудотворна. Имаш чувството, че е от векове, и че е вълшебна.
Но не зная защо, винаги се смущавам да искам много от нея.
Който иска много, малко получава.
Смешно ми е, когато, отивайки в църква, някой, братовчедка ми например, си купи много свещи и започне да си нарича желания, с мисълта, че господ точно в този момент я слуша. На мене ми е някак си неудобно да искам от така уважавания от мене Господ много неща. Само малко ми дай, Господи, но съществени - я здраве, я сполука. Точно когато си запалвам свещ, всички желания напират в мен, обърквам се и накрая нищо не излиза.
Но съм безкрайно признателна на Господ, че и за малкото, което искам, ме чува, и ми го дава, или ще ми го даде.
Забързано излязох от манастира, като преди това пийнах от чешмата и пуснах вътре три монети за щастие.
Близо до манастира се беше преместил един циганин с табела на гърдите "Помогнете" и ръка до лакътя. Забелязах, че срещу него, с торба в ръка стои приятелят му и нетърпеливо го гледа. Но му дадох 20 лева, а той благодари. Каза "Мерси!""Моля" - казах аз.
Останаха ми пари. Реших да си купя мента и някакви други билки от една стара симпатична жена. купих си мента и хвощ.
Чувствах се прекрасно. Въздухът беше кристален, влажен, свеж, студен.
Всичко ми се струваше знаменателно. Случайни неща няма, нали? Това го знам. Случайни неща, поне в моя живот, няма и затова, весело мислейки си какво ли означава ... разни неща от моя живот и от този ден ...
Обратния път беше зелен, мокър, забързан и красив. Пак минахме покрай розовата прасковена градина, после покрай продавачите на ябълки край ябълковата градина.
После се прибрахме. Чакаше ме работа.


Читателю, представяш ли си
аз строших крака на котката. Сетих се да ти кажа за това, понеже в момента четях собствената си книга, а моята котка - Мерил, лежи на леглото до гърдите ми и ме гледа и сякаш всичко разбира.
Повярвай ми, котката е загадка за мене.
Първо, защото е няма. Второ, защото гледа с разбиране, все едно ще проговори. Трето - защото понякога преследва нещо, което аз не виждам, или пък следи с поглед нещо такова.
Обичам котката Мерил. Но тя вечно мълчи, като сфинкс.
Смешно ти е, че искам котката да говори. Но пък, я си помисли, колко неща всъщност говори нейното поведение.
Аз й счупих крака, а в момента тя лежи до гърдите ми и нетлъчно и настойчиво ме гледа.
Тази загадка, котката и нейното мълчание, ме правят щастлива и ми осмислят голяма част от живота. Поне настоящият момент.
Мерил си лежи на едната страна, с наострени както винаги ушички - като антени и ме поглежда - сериозно ме поглежда, а не хитро, хитро. Въобще тя е котка, която винаги гледа сериозно. Почти винаги е нацупена и сърдита. Живее сама, няма си приятелки котки. Боже, с каква симпатия ме гледа сега.
Да ти призная, една вечер два часа лежах и си говорех с Мерил, по-точно аз й говорех, а тя ме гледаше с такова разбиране, с каквото никой не ме гледа. Обичам я. Въпреки, че е намусена.
- Мерил, - й казах сега, защото ми обърна гръб.
И сега, пишейки за Мерил, се сещам пак за градския зоопарк. Какви ли не мисли ми минават, когато съм там.
Имам чувството, по-скоро абсудното предположение, че градският зоопарк е мястото, където се решават съдбините на нашия град. И то съвсем не в преносен смисъл.
Затворените там мъченици ...
Какво знаем ние за тях, освен да ги храним и да ги ядем. Каква е разликата между нас и тях - животните.
Огромна - ще кажеш ти, пък и цялото общество. Нали това е смисъл на човешката цивилизация - да се отдалечава от животното и да докаже, че тя е висшата.
Но спомни си - ами дърветата, ами зюмбюлите, ами камъка, ами реката или езерото, или ... това са думи, фон, понятия, това е ... нещо или нищо за тебе, а?
За мене животните - така да наречем съществата, които не говорят по човешки, (меко казано), са нещо ужасяващо голямо.
Много. И загадка. Нямам право да говоря за тях, защото те са една загадка и имам само предположения, които ще се доказват.
Да, ще се доказват.
Градския зоопарк. Вглеждал ли си се в очите на многото същества - затворници там. нямаш ли чувството, че те - техните очи говорят, страдат, крещят. Съществата са отчаяни, отпуснати, вяли. И са едни страдалци, но същевременно мъдреци.
Ужасявам се, ужасявам се от празните погледи на минаващите човеци и от пълните с болка очи на животните, които просят храна - за развлечение.
Сега е мястото да ти кажа, че ти сигурно се чудиш на емоционалното ми отклонение, защото сигурно е отклонение за тебе тази тирада за животните (гоите, евреите), но това е така, защото никога не си се чувствал ти така.
Затворен, отчаян, с отнети права, с един единствен интерес - храната.
Ние храним въображението на малките деца с хуманни филмчета за животни, на Уолт Дисней например, и създаваме на децата един приказен, вълшебен и прекрасен свят. Кога ли този свят се разрушава, т.е. кога се срутва.
Светът на децата - грижливо създаваме. Разни прекрасни творци създават още по-прекрасни образи на животинки, в които се влюбваме. Влюбваме се във вълшебството на този свят - от екрана, и от приказките, които ни четат.
А защо ние, големите, живеем в този прозрачен, прост, лишен от загадки свят. Кое го прави такъв?
Не мога да си обясня.
За мене светът е вълшебен. Мерил е загадка, страдалците зад решетките ме измъчват и си задам въпроса - какво мислят и чувстват по цял ден там.
А защо никой друг - освен нищо несъзнаващите деца не мислят като мене. Ще подчертая израза - "нищо несъзнаващите деца" - и ще му посветя няколко страници.
Читателю, дали аналогично на мене сега се сещаш за "красивата" поява на човека на бял свят. Етапите, през които минава човекът в утробата - на животни и неговата поява - "висшето" животно.
Това, дали е висше, читателю, според мене, е въпрос на самочувствие, преди всичко. На какво се дължи това самочувствие - на природата. Разните там дървета, камъни, зюмбюли, реки и котки - са пожелали ти да се чувстваш велик.
А какво е велик - ами помисли си, ти всъщност си нещастен, нещастник. Сам, без определен смисъл, с разни преходни проблемчета, които ще отнесеш в гроба. И живееш толкова кратко, и защо?
Защо? Задай си, задай си тези въпроси, читателю, и си задай хиляди още въпроси.



Първото, което огря слънчевия лъч,
беше един заоблен камък. После се премести върху купчината кокичета, растящи под терасата на първия етаж и след това запълзя нагоре по стената на панелния блок, докато стигне притворения прозорец на третия етаж.
Вътре, на пода, застлан с кафяви пътеки, сновяха четири котенца сиамчета. Едното, с труд разклащайки задничето си, бързаше да се скрие от някой зад табуретката. И той като лъчът блесна в очите му, то кихна и се издаде. Към него тържествуващо се затърти едно малко черно кученце - на два месеца - коли. Колито се казваше Били. То отиде до пеленачето сиамче, захапа го за едното ухо и го извади на показ, в средата на стаята.
Най-малкото от сиамчетата беше с дълго тяло, слабо и с дълги задни крака. Приличаше на жабче. Но то смая всички с упоритата си смелост - катереше се, впивайки нокти, върху облегалката на фотьойла и от там скачаше с главата надолу. Изкатери се и скок, ох, малко боли, но хайде пак. За какво ли тренираше. Пухкавите му сестри разглезено скимтяха, едва успели да се доберат до седалката на фотьойла.
Майката на котенцата се казваше Мери и уморена от постоянните грижи, дремеше и наблюдаваше с едно око палавниците.
След като се наиграеха, сиамчетата и кучето отиваха в чекмеджето, постлано с меко одеалце, а за Мери там нямаше място и тя дремеше до чекмеджето.
Мери не обичаше много кучето Били, но гледаше снизходтелно на него. Тя най-мъдро си премълчаваше, когато Били изяждаше първо своето, а след това облизваше нейната чинийка.
Били растеше обичливо, жизнерадостно кученце.
Цялата тази тайфа... Къде сте сега, мили мои животинчета?
Котката Мери знаеше, че ще се раздели с малките, от опит. За тях, котките, казваха, че са диви, интелигентни и самостоятелни. Всъщност Мери обичаше децата си и искаше да живее с тях, но това не зависеше от нея. Тя знаеше това. Зависеше от снизходителността на хората, които я питежаваха.
Мери гледаше децата и полагаше всички изрядни грижи за тях. Чистеше ги, чистеше отпадъците и ги хранеше.
Болеше я много, но се мъчеше да свикне с мисълта, че ще се раздели с тях.
И когато се раздели с тях, ходеше с празен поглед и нищо не я интересуваше.
Не я интересуваха стопаните й, които я галеха, радваха й се, и само това можеха.
Тъга подтисна Мери. Това беше второто поколение, с което се разделяше.
А кучето растеше.
Няколко месеца след това, то беше едро, красиво и буйно. Извеждаха го два пъти по за един час и го прибираха и то се втурваше към Мери, за да си играе с нея. Понякога й досаждаше много, защото доказваше превъзходството на едрия си ръст - захапваше я за врата и я пренасяше някъде наблизо, а на нея не й беше до това. Кучето като че ли не разбираше мъката й.
Веднъж стопанката й, аз, реши да я заведе при бащата на котетата, защото се надяваше, че Мери ще се развлече и ще си поиграе с него. Така и стана. Котакът и притежателката му, любезна жена, си бяха в къщи и ги поканиха.
Колко се зарадва Алф на Мери. Котакът се казваше Алф. Той беше елегантен, добродушен и с весел нрав и сини засмяни очи.
Скоро двете стопанки забравиха за котките и се заприказваха, а котките с удоволствие се приближиа една към друга и се развличаха. Бяха щастливи от срещата. И кротки, както си помислиха стопанките.
Мери живя още известно време в апартамента на третия етаж, откъдето почти не беше излизала две години.
Веднъж получи някакво кожно заболяване и стопанката й я заведе в института, да изследват какво е. Два пъти Мери се разхожда по света с микробус.
Първия път за нея беше необяснимо какво е това ревящо, бръмчащо и тракащо чудовище, в което се намира. От всичко Мери най-много мразеше прахосмукачката. Ужас я обзе, като видя толкова много коли, хора и къщи и имаше допир с тях.
Но тя явно беше смела, защото беше решила да избяга. И ето че един ден тя хладнокръвно прекрачи прага на забравената отворена външна врата и ... изчезна.
Котке, единственото, с което мога да изразя признателността си от обичта, с която ме дари, е да ти посветя тези страници в тази книга.
И да ти кажа, че се чувствам виновна, задето не те разбрах и не те познавах.


Има нещо неизказано и неразбрано,
неразгадано в света, който ни заобикаля. Защо ние, хората, търсим извънземен свят и същества и мечтаем за това, какви ли ще са те. Наистина, ние сме постигнали безкрайно много. Цялата тази техника, която ни заобикаля, могли ли са нашите предшественици и да помечтаят за тази "кутийка с ходещи вътре в нея хора" - телевизора. Могъщият човешки разум стъпка по стъпка завоюва нови и нови пространства и придобивки.
Но ... мъчително се връщам на въпроса за смисъла.
Мразиш въпросите, нали. Но аз, странно, аз имам понякога чувството, че децата растат много бързо, че седмиците, месеците, годините минават като часове. Че ще настъпи един миг, в който аз, с побелели коси, ще се хвана за главата и ще попитам: "Боже, за какво беше всичко това?"
Въпреки, че все пак моето време не тече така ужасяващо бързо винаги. Има мигове, когато на мене и моите колеги ни се струва, че са изтекли няколко часа, а всъщност са изтекли само 30 минути.
Понякога само на мене, а понякога на няколко души заедно, ни се струва, че времето тече бързо, че времето тече бавно...
И така, смея да твърдя, че за единица време, отчетено по часовника, в моя живот се случват много повече събития, отколкото да речем, в твоя. Или, иначе казано, аз живея по-дълго.
Искам, да искам, динамиката в моя живот да е толкова голяма, че да не разбера кога съм го напуснала.
И така, ако имаме двама души, да речем близнаци, които много не си приличт, на 60-годишнината от техния живот единият ще каже, може би, на другия: "Времето беше много снизходително към мене. То ми даде шанс, аз имах дотатъчно време да се науча да работя с елитна техника, аз изучих планети и звезди, аз дадох много на света. Когато имах нужда от почивка, времето като че заспиваше, и аз мечтаех, разтоварвах се. Когато бързах, често имах шанс да свърша започнатата работа без да се преуморя. Да, на мене времето ми даде шанс."
А какво ще отговори другият: "Намекваш, че си живял повече от мене, братко, погледни си часовника - сочи същата година, дата и час като моя."

Динамиката в живота на даден човек...
От какво зависи тя.
От това, което бог ни даде - ще кажете вие.
За мене Бог - това е непознатата, дива, горда и непревземаема Земя - Земята, на която ние живеем, нейното сърце - което тупти от милиони години, нейните вени - реките, моретата и океаните, нейните бели дробове - зеленината, и нейния разум - животните и ние - хората.
Всичко, което е постигнато, е така, благодарение на тази наша Земя. Която е частица от многото още по-непознати, смрязавящо непознати светове и разуми.
Това не са големи думи. Да си помислим за телевизора - да, той е нещо елементарно - но неговата основа - радиовълните и светлинните вълни, доколкото ми е известно, ние познаваме някои от техните качества, но тяхното естество - не.
Все едно да строиш къща с тухли, тухлите - това е опечена глина, глината се състои от атоми и се копае от земята, атомите се състоят от ... пак непозната материя.
В която и посока да тръгнем, ще се сблъскаме с една граница - границата на непознатото. Точно това ни ограничава да си стоим тук, на Земята.
Човекът с хилядолетия дерзае (само той ли?) и постига едно по едно своите открития.
Всъщност как човекът постига своите открития. Не ви ли се е случвало да ви дойде някоя хубава идея и трескаво да се заемете да я реализирате и изведнъж - хоп, оказва се че тя отдавна е реализирана. Не ви ли се е случвало да си мислите нещо и изведнъж стреснат да го чуете от устата на непознат.

Каква ли е тази сила, която кара различни хора да си мислят едно и също?
И въобще, какво е това, сила ли да го нарека.
Много неща се твърдят. Аз съм чувала, че...
Но моята идея е, читателю, че фонът - дадените къщи, реки или езера, дървета, камъни - материята, тя притежава силата на този дух, частица от който сме ние. Частица от който е моята котка, моето куче. На мене, на моята котка и куче е дадена материя и дух, дадено е време, ето защо ние се срещаме, живеем заедно понякога. Ето защо аз се срещам с това, което наричам езеро, с борът, който расте там и чиито пръстчета плетат тънки, сребърни мисловни нишки и ме уплитат, уплитат.
И пак се питам, защо като си помисля "бор", той изниква в паметта ми, при това конкретно негово клонче.
Дали и той ме помни.
Трябва ли нещо, камъкът например, да има човешка мисъл, за да може да помни. Само хората (и компютрите) ли помнят.
Между другото, като споменах компютрите, се сещам как помнят те. Първо, казват да или не на даден сигнал, второ, има магнитен носител, на който това се фиксира. (Или пък обратното). Трябва да има записващо устройство и четящо устройство, клавиатура и монитор - откъдето да казваме и ние какво искаме - пак с да и не.
Тънка и фина материя, с която се занимават гениални хора.
Всъщност на нас ни са известни качествата и някои от свойствата на материята, така че ние можем да я употребяваме.
Но ние не владеем основно материята, докато обратното - замислям се преди да го отрека и не го отричам.
Материята ни владее.
Та нали ако я нямаше рибата, рибарят и рибарската мрежа нямаше да ги има.
Ако не съществуваше земята и нейното магнитно поле, откривателите нямаше да знаят за магнитното поле, нямаше да изучат неговите свойства и сега ние нямаше да имаме радио, телевизия, компютри. Нямаше да ни има, или пък щеше да ни има, но във вид на ... "мехурчета". Хе, хе.
Магнитно, гравитационно поле притежава всеки предмет. Това поне се знае. Значи, нещото, направено от мене - една баница например - притежава магнитно поле. Не познавам магнитното поле. Няма да говоря повече за него.

В момента навън пръска дъжд, дъждовна пролет е, пред нашата тераса е разцъфтял бял люляк и така се е окичил ... Чака да отида да вдъхвам от люляковия му аромат и да се успокоя, че нищо не зная.
Така и ще направя.



Един ден, един прекрасен ден, по-точно една прекрасна нощ, Бог - задъханият от грижи и работа Бог, реши да си почине и да слезе на една от планетите, за които се грижеше и беше създал. Това той правеше често. От чудното разнообразие, сътворено от него, той избра Земята, нейната част, потънала в тъмнина, осветена само от Луната и звездите. Заслушан в песните на звездите и разказите на Луната - неговите деца, Бог прие човешки облик и се гмурна в съня на една млада, малка мислителка.
Спокойно и кротко си поговори Бог с момичето и разбра, че този град, тази страна, тази Природа и тази Земя са нещастни. Разбра, че те крещят за помощ, че те зоват за милост, за спокойствие и за щастие.
Земята изнемогваше от безгрижието на населяващите я хора, животните страдаха от преследващите ги мръсотия на въздуха и водата, Земята ставаше бунище.
Хората алчно черпеха от богатствата й, наслаждаваха се краткотрайно на тях, и пак взимаха с едри шепи, не - с огромни шепи от богатствата на Земята, ламтяха за пари, за да могат да имат све повече и повече предмети, вода, храна - месо, топлина - нефт и какво ли не.
Земята загиваше. Бавно, но сигурно хората, които я населяваха, я водеха към гибел. Те не ценяха хармонията на Природата, която беше позволила на тях - хората да имат всичко, за което са създадени. Пищно и разгулно си прекарваха те през времето, отредено им за живот, и не се замисляха - откъде, защо и за какво са те тук - на тази Земя.
Бог с очудване разбра, че тези мисли вълнуват не много хора. Всеки си имаше настоящи проблеми - здраве, пари, храна, жилище, кола, работа и всеки искаше ли искаше още и още, и още - за да има повече от другия и защо ли още - не знам.
Бог прегърна младото момиче и го разбра и реши да му помогне. Какво каза бог на момичето през тази нощ - не знам. Но стана така, че момичето се влюби в този свой сън и си създаде един прекрасен свят, в който се срещаше често с Него. Момичето се бореше за красотата на света. По пътя му имаше пропасти и граници, но то ги преодоляваше. Беше му трудно. Беше му трудно.

Днес е 8-ми март. Господи, повече от всичко се чувствам жена. Струва ми се, че чувствата, които са ме обзели, не изпитвам само аз. Т.е. аз не съм единствената, която мисли така. Обзела ме е някаква смътна, но силна носталгия, жажда.
С големи отворени очи и задъхана търся хармонията, красотата, блясъкът на красотата около мен.
Не точно мъжът, а може би той.
Онова чудно същество, което ще ме дари снежност, ирония, хумор, разбиране и любов. Но не онази - изтърканата любов - изчерпаното понятие за любов. Любовта искам да я изпитвам аз и може би я изпитвам.
Обичам този свят, обичам го - осветен от слънчевата светлина денем, и нощем - когато задължително трябва да легна да спя. Често този свят ме озадачава - той е загадка за мене, а загадката ме кара да търся и изследвам - занимава ме и прави живота ми сложен.
Ето сега слънцето свети право в очите ми през прозореца. Какво чудно създание е то. Мощната му енергия е животворна и за мене и за цветята, които вчера получих. Източник на живота, за който малко се сещаме. Сещаме се само когато е мрачно и студено.
Защо не е слънчево - само до там се изчерпва интересът на хората. Времето.
Аз не мога да кажа нещо повече за слънцето. Обичам го, когато прави светът да изглежда брилянтен. Обичам го и когато го няма, защото знам, че ще се появи един ден. То е нещо неизменно и затова е незабележимо, макар че е най-яркото нещо в живота ни.
Често тайничко му благодаря. То знае това сигурно и затова ме кара да му се радвам.
Под лъчите на слънцето блести един брилянтен свят. Една хладна утрин, в която аз отварям очи сънена и любопитна, птичето оправя кокетно перцата си в гнездото, котката мързеливо и тържествуващо изследва територията си. Капката роса пречупва светлинния лъч и след това се отронва, пъпкитена дърветата наедряват трескаво. Камъните си стоят на мястото и ... Правят нещо.
Всичко си изглежда същото. Всичко си стои намястото, както обикновено. Започва един обикновен ден, в който, понеже всичко си е на мястото, аз се заемам със своите проблеми. Сещам се за приятели и приятелки, спомням си разни неща от вчера. И така ден след ден.
Всеки ден изпитвам тази тиха радост от подредеността на света и спокойствието, в което живея и че ми се дава шанс да се наслаждавам на това спокойствие, да го оценя...
Но слънцето продължава да ме гледа в очите през прозореца и май иска нещо от мене. Не искай нищо от мене, слънце. Нищо не мога да кажа.
Доволна и спокойна съм, че е тихо, светло и топло.
След ден-два нарцисите във вазата ще умрат и ще ги хвърля в боклука. Тяхната красота е малотрайна. Изпитвам тази сутрин съжаление за тях. За какво ли са създадени те обаче. Както и да си отговоря на тзи въпрос, изпитвам съжаление.
Може би и ти слънце, си мислиш че моят живот е малотраен, което си е наистина така и за това мисля всеки ден.
Как да предотвратя това. Мога ли?
Бързо, бих казала стремително - ден след ден, се приближавам към смъртта. И си задавам въпроса - аз за какво живея. Животът ми е толкова кракък, че ми се струва, че живея, за да узная какво е смъртта. Тази дума е страшна. Никой не се замисля за нея. Ужасени, само старците се сещат за нея. А аз се питам - какво, и мога ли да променя нещо, за да не е така. За да не умираме толкова бързо.
Смешен въпрос, нали. Един човек да направи нещо.
Но защо ти, слънце, подигравателно продължаваш да надничаш в очите ми и искаш нещо от мене.
Не искам да изпитвам тази безкрайна тъга - ти да светиш в очите ми, а аз да мисля за смъртта.
Смъртта на нарцисите ми напомня и за моята смърт.
Само това ми остава, след като без да знам нищо за този свят, ще остарея, забелязано или незабелязано от мен и ще си отмина. Без нещо да се е променило, докато аз съм тук. На озарената от тебе земя.
Искай, искай от мене много.
Предизвиквай ме да мисля за тебе, за звездите, за хилядите неща и същества, които ме заобикалят. Напомняй ми, че не съм сама, поне ти. Че съществуваш и си вечно - колко успокоително, че съществува вечния океан, вечната гора, че има вечни неща.
А, да. Значи вечни неща има. Има безкрайни неща.
Сега вече се замислям, че не е толкова страшно да си мимолетен, защото всичко ще остане. Тази красота ще съществува хилядолетия и ще има хора или някой, който да й се радва.
Значи тя не е застрашена. Важното е това.
Ами ако тази красота е застрашена и изведнъж изпищи, че е така.
Как ще стане това и някой ще разбере ли. Пък и от какво да е застрашена.
От това, че никой не я разбира, читателю. Да.
Твоят свят е пълен с предмети - телевизор, компютър, електроника, коли и т.н. И с хора. И е динамичен, нали. Ти си всъщност, зает с проблемите си и начина да оцелееш. Въпреки, че си създаден неслучайно. Твоят свят те задоволява, защото всеки ден се стремиш към нещо. В краткия си живот ти не забелязваш, как ден след ден, дните от него си отиват и един ден слънцето повече не иска да свети за тебе. И за мене.
Мен това ме дразни. Наред с проблемите си, които слава богу са малко, мен ме дразни и това, този факт - че вечността няма да я има.
Не така си представям живота аз.
И смъртта не така си представям.
И ще направя така, че моят живот да протече според моите представи.
А това означава ...


"Няма ли да спре този часовник" - си помислих аз.
И един ден часовникът спря.
Да ви обяснявам ли защо?
- Защото рано или късно всеки часовник спира.
- Защото беше дошло времето да спре.
- Защото времето му беше изтекло.
- Или не, защото времето просто беше спряло.
- Защото аз си помислих така, аз пожелах това, от опит. А защо аз пожелах часовникът да спре.
... За да замре всичко, както и стана. Времето спря своя шеметен ход и нямаше кой да го отмерва цъкащо.
Времето спря всъщност вечерта - в 11.23.
Чуваше се безконечен кучешки лай навън - лаеше едно едно куче и никога нямаше да спре. Никога нямаше да отмине неговото раздразнение.
Нашата котка гладна мяукаше. Тя никога нямаше да задоволи глада си. Свитото ново листо на филодендрона никога нямаше да се отвори. Мачът никога нямаше да свърши. Аз никога нямаше да спра да пиша. Никога повече нямаше да се зарадвам на блясъка на хладната утрин.
Дойде "никога". Ако бях предположила, че това мое желание за часовника ще доведе до такъв обрат, никога нямаше да си пожелая той да спре.
Сега какво. Да оплакваме времето ли? Че какво като е спряло.
Винаги ще е вечер, винаги ще има звезди, винаги ще е 7-ми април, винаги... Божичко, ще ви кажа хубавите неща, привилегиите на това събитие. Ето, аз не съм на работа, почивам си, пиша, лаят кучета, спокойно е, пролет е. Мигът спря. Аз няма да остарея. Не, не се страхувам толкова от това, защото знам - като остарея - ще стана овчарка. (Безкрайно обичам природата!)
Прочитайки написаното дотук се изненадвам от странната прилика на думите - "никога" и "винаги".
Едната завършва там, откъдето започва другата. Като змия, захапала опашката си. Символът на времето. Мразя змиите.
Никога не казваме "никога - понякога". Особено ние, българите. "Никога - винаги". Винаги ние противопоставяме тези две думи. Както и "всичко - нищо". Може би това е характерна особеност на нашия народ. А може би е просто моя особеност, която аз абсолютизирам, придавайки я като характерна за повече хора.
За смисъла на "никога" и "винаги" какво мога да кажа. Това, което всички знаят. Че тези думи нямат смисъл. Тогава си задавам въпроса - как са се появили те и за какво служат.
Те измерват абсолютното. Ето за какво служат. Абстрактни понятия.
Съществува ли абсолютното. Да, съществува. То е далече от нас и някои от нас се стремят към него. Може би това е ... "Бог". Какви красиви думи са свързани с абсолютното. Например -"съвършенство". Мечта.
Не е грешно да се мисли за абсолютното от низината, в която съм аз, бедната пишеща тези редове. Но е трудно и ужасяващо да имаш допир с него, предполагам. И за това какво по-хубаво от спокойствието на топлата пролетна вечер, на небето - изпъстрено със звезди, на шума от вечнолаещото куче, на вечния мириз на разцъфнали череши. Това вечно неведение, сумрак и спокойствие - рай! Тази вечна черна пелена, отделяща те от знанието за света, който те заобикаля, от истината за това защо си тук, кога и защо си отиваш и ще дойдеш ли пак тук, на това райско кътче - Земята. Има ли някакъв по-широк смисъл статичното ти положение, така наречената "статичност" - ти и света, ти и фона - който не се променя - променяш се ти.
Представи си сега един друг свят, читателю. Ти си стоиш, или не - ти се движиш, ти вършиш нещо, да речем на една улица, да речем - в София. Да речем - разхождаш се безцелно. Движиш се. Така. Вършейки това, ти с твоята даденост да виждаш - твоето зрение и умение да вършиш това, не забелязваш как за частица от секундата пропорциите на заобикалящите те предмети - сгради, дървета, улица, светофар, непрекъснато се сменят, като се уголемява ту един, ту друг от тях. И така, без да забележиш ти, неочаквано се набиват на очите ти - какво - да речем улица, пешеходна пътека, подлез, старец, свирещ на акордеон в подлеза, продавач на книги ... насочваш се към една, после към друга. И така в ръцете ти попада една книга - човешки опит или незнам какво, което ще бъде споделено с тебе по-късно. Може би това е точно тази книга, която сега четеш.
Не знам схвана ли мисълта ми.
Неслучайно този фон, паветата, къщаите, хората, улиците, пешеходните пътеки, стълбите на подлеза, парите ти и други фактори са те довели до една постъпка - покупка на нещо, или запознаването с нещо. Става едно събитие. Смея да твърдя, че повечето събития стават аналогично.
Т.е. пропорциите на заобикалящия ни свят, перспективата - големината на обектите - това са променящи се величини, а не постоянни. Те (а и не само те) определят това, което трябва да стане.
На мене - бедния рибар ми е дадена една рибарска мрежа и аз ловя от огромното и непонятно море това, което то ми дава.
Дава ми се риба, дава ми се книга, съдбата ми дава пари ...
Защо, защо. Да не мислим сега за това.
Помисли си колко е красив един такъв свят, в който на тебе ти се дава, дава ти се непрекъснато. Непрекъснато твоите решения се определят от заобикалящата те среда, от фона.
Запомни, фона се променя, може би се променяш и ти. Той те променя. Това, което ти се струва неизменно и дадено, не е така. За относително кратко, или дълго време, незабележимо за тебе, разстоянието между тебе и предметите, да речем - идващата с голяма скорост кола - се увеличава, да, разстоянието се увеличава, така че колата не те блъска.
Красива химера ли, читателю. Или глупост - си мислиш ти. Но не е така. Времето спря, когато стря моят часовник в 11.23 и сега мога да ти кажа, че светът е красив, създаден е за тебе, точно за тебе, той се съобразява с тебе и те ръководи. Както ти се намесваш всеки ден в живота на природата, така и тя ежесекундно се намесва в твоя живот - даже и когато спиш. Ежесекундно планува, решава и действа тази ужасяваща, огромна хармония, необятна...
Ти си едно винтче в този механизъм, е и аз също - успокой се. Така че...
Откъде започнах - моят часовник спря. Времето замря. Настъпи "никога - винаги". Ще удари ли 12 часа? Никога. Ще бъде ли утро - никога. След малко аз ще заспя. Ще се събудя ли? Никога ли? А, не. Страх ме е да заспя. През това време може би някой или нещо ще решават аз заслужавам ли да живея. Може би това ще са цветята в градината, цъфналата череша, гладната котка и вечнолаещото куче. А може би самата къща, или столът, върху който са дрехите ми.
Нищо за никъде не ме влече сега. Влече ме само леглото и тази писалка, и тази тетрадка с разноцветни листове. Защо разноцветни - така.
И ме влече злорадата мисъл, ха, ха, сега ще ти призная - че - часовникът тиктака.
Вярваш ли ми?


Веднъж смъртта ми каза:
"Влюбена съм в теб!"
Веднъж времето ме попита:
"Бавно ли да тека, или бързо?"
"Накарай дявола да изпита любов" - ми нашепваха градинските цветя.
Най-ценното за мен - любовта. Често си задавам въпроса тя подчинение ли е. Да смириш гордостта на някой, да го накараш да те следва, да ти посвети живота си може би, да живее заради тебе. Тази отговорност прави ли те щастлив? Защото същото връхлита и тебе. Да накараш някой да изпита неземно, да, неземно щастие.
"Любов", "щастие" - някак си не мога да си служа с тези думи, а те нямат заместител. Просто са употребени, замърсени, изтъркани.
Като си мислиш за любов, си мислиш, че сигурно ще я последва секс и си представяш кадри от този секс, услужливо поднесени от телевизора. Толкова информация има по този въпрос - всяка една песен е за любов, всяка книга, даже и тази, нали?
Но аз искам да ти опиша някак друга любов - любовта, която променя.
Променя мене, променя земята, променя света, космоса.
Това е дарението да откриваш нови хоризонти, да прекрачваш границите, да установяваш, че по някакви неведоми закони светът се мени непрекъснато и да откриваш какви са те.
Устремено да преследваш магическата пръчка, която докосва нещата всяка минута, свързва ги с тебе, променя ги по вълшебен начин и да искаш да я хванеш.
Да намериш, когато си уморен, оня пристан, където цари красота, пълнота и спокойствие - аз си го представям като един жречески храм - тих и спокоен и една градина от рози около него. Това е храмът на мъдростта и градината на това, което си посял.
Но и тук те преследва любовта - защото ти обичаш розите, слънцето, което ги облива, въздухът, който е свеж и ухае на тях. Трънчетата им, които ти напомнят, че все още има неща, които те нараняват и които ти не знаеш. Да, аз си представям ясно този храм, тази градина и правата пътека през нея, широка, права пътека, по която аз ведро вървя - може би съм била там, може би съм сънувала всичко това и някой, който ми казва - "2000-та година е ерата на любовта".
Така ми се иска да се промени светът, така, както аз искам. Може би защото съм влюбена в него. Може би защото той ме кара да страдам, да го изучавам, да откривам тайните му. Иска ми се може би - да! - да го подчиня.
Да изуча законите му и да кажа, че те са прости.
Да владея магическата пръчица, която кара цветята да разцъфтяват. Да мога да разбирам какво ми нашепва океана и колко ли сложно ще е то. Да зная откъде изниква вятърът и какво ли носи.
Целият свят е изтъкан от разум, и това е ужасяващо, защото аз трябва да го открия. Това е моят свят. Той живее заради мене, защото аз го обичам и искам да го променя, и той знае, че ще гопроменя. Светът е оставен в моите ръце.
А колко още ръце има! Ако всички искат да променят света, ще се получи толкова интересна картинка!


Можеш ли да забравиш слънцето?
То не е досадно, защото дава светлина и с любов озарява всичко земно. От време на време се скрива и ни дава дълга почивка. Тогава се появяват други хубави неща.
Например вали дъжд. Всяка капка дъжд като ритъма на часовник отмерва нечие време. Както времето изтича, така и дъждът спира, после облаците си отиват и грейва синева.
Дълбочина ли е синевата?
Когато е ден, си мислиш, че зад нея няма нищо друго. Вечер си мислиш това отгоре, тези звезди дали не са един стъклен похлупак с много красиви лампички.
Но не е така. Звездите не са лампички. Дали там някъде също грее слънце и вали дъжд?
Дали има реки, течащи в една вечна посока? Дали има цветя, които няма кой да откъсне и те напразно растат?
Дали дърветата се разлистват и защо ли?
Дали има телевизия и разни други интересни неща. А музика?
Това ли е живота. Една съвкупност от красиви неща, които хората са подредили по някакъв начин.
Защо всичко това е подредено така хубаво. Дразнещо.
Не ти ли се иска да счупиш някой красив стъклен похлупак, да смачкаш тази синева, да направиш боклук? Не ти ли се иска ти да отидеш до боклука с торбичките боклук и след тебе някой да се рови там и да открива разни неща?
Въобще какво намират скитниците в боклука? На мене ми прави удоволствие само да го занасям до там, до кофите и без да погледна вътре да го хвърля.
Има хора, които са мръсни, гладни, жадни и болни. Те подреждат грозните неща. Те са като шамхматистите. Движат някакви фигурки безсмислено по някакви разчертани дъски. Какво движат скитниците? Техния живот игра ли е?
Не, не, не. Той е труден. Не е загадъчен и никой не се интересува от това. Особено пък аз.
Филмите за скитници не ме интересуват. Само ако скитника е същевременно ненормален, тогава ми е интересно. Как нормален човек може да бъде приятел с ненормален скитник и какво произлиза от това?
Въпроси. Дразнещи въпроси. И на всеки има отговор.
Може би трябва нещо а изкрещя, или да скоча или да направя нещо неадекватно. Защото, по дяволите, всичко си е в реда на нещата.
Просто нещата са подредени. те са се подредили, или ние сме ги подредили, или някой друг. Какво значение има?
Важното е, че са красиво подредени. А красотата боли и дразни и трябва някой да я разруши, за да се създаде нова красота.
Въпреки че този някой грозно ще си пати и ще страда, а и тази нова красота и тя ще дразни.
Хитлер променил ли е с нещо света. Направил ли го е с нещо по-красив и защо за някои хора Хитлер е предизвикателство.
Да, цялата тази война е била необходима.
Явно и катаклизмите са необходими.
А днес, когато Земята крещи крещи за помощ. Катаклизъм ли ще стане.
Просто ми е интересно.

Задавам си два въпроса. Те са:
Защо българите, които съвсем не са прости хора, не обичат България?
И - Защо българите, които съвсем не са прости хора, все още обичат България?
Кои Българи бягат от България?
Които я обичат или които не?
Очевидно това няма значение за никой, освен мен. Това, че тези, които напускат България, го правят от обич или необич към нея.
Но тук, да, с облекчение ще кажа, че нещата са по-сложни. Защото е факт, че българите бягат от България. Те търсят нещо ново. Тях не ги интересува обичат ли я или не.
И повечето мъже са така. Свобода са нарича най-скъпо платената дума. Запомнете - Свобода.
Свободата е жертва. Което ми е твърде необяснимо.
Защо мъжете жертват най-ценните за тях неща. Защото дерзаят. Те са откриватели. Те откриват нови светове и ги подаряват на нас - жените. Скъпи подаръци. А ние, т.е. аз, тихичко си стоим, лежим си или подреждаме нещо. Берем цветя. Подаряваме ги, тъпчем ги.
Невинната усмивка е прикритие на един жесток замисъл, способен да накара мъжът да стигне до края на Вселената, да го разруши, да пробие дупка там и даже да не се върне.
И колко явно несолидарни са жените.
От хаоса, който те причиняват, произтича един железен ред, цялата тази стихия на мъжете, които вкарват нещата в релси със силата на вулкан или на лавина.
Невинната усмивка. Не само Мона Лиза се усмихва невинно. Правят го всички жени, по-малко или повече целомъдрено.
Цялата тази хармоня на света има смисъл и произтича от нещо.
Но на света не сме само ние, хората. Нали така?

Едно ангелче,

 фино, крехко и нежно, с крилца, кацна на брега на реката, върху заоблен камък. реката беше мръсна, но то бе жадно и с труд се наведе да си пийне. Отпи и малко тиня. После забеляза, че покрай реката растат цветенца и се замисли да остане ли. Огледа се. Имаше счупени дървета, разрушена чешма и боклук.
Но ангелчето не съзря в това нищо лошо и си наплиска лицето с вода и тиня. Не му беше скучно. То нямаше работа тук. Каква ли работа имат ангелите?
По едно време отнякъде се появи една котка и дяволито го изгледа. Тя отпи вода от локвата пред чешмата и започна да се мие.
Беше черна с къса опашка.
Нито ангелчето можеше да говори, нито котката, затова само се гледаха почти с безразличие.
Ангелчето сравняваше котката със своята порцеланова статуйка на котка, която стоеше до прозореца в рая.
Статуйката имаше герданче и обички на ушите на котката, кой знае защо. И ангелчето се засмя, като си спомни за тези обички. Представи си тази черна и мръсна котка със златни обички.
На ангелчето му беше леко, но не откри нищо друго интересно. Пък и котката продължаваше да се чисти и само го поглеждаше от време на време с безразличие.
Котките са миловидни същества. Предизвикват умиление. Иска ти се да ги гушнеш и да танцуваш с тях. Какво друго можеш да направиш за една котка? След като е наядена и не е жадна. Ако живее при тебе ти е скучно и от скука я погалваш, за да й е добре.
Котката съвсем не се меси в твоя живот. Тя си гледа нейния. Живее 4 пъти по-малко от тебе и гледа през това време да й е добре.
Нищо не можеш да споделяш с една котка. Излишно същество.
Затова ангелчето си имаше порцеланова статуйка на котка и се радваше на нея.
Както систоеше до чешмата, черната котка изведнъж изчезна.
Ангелчето гледаше точно в тази посока и затова се удиви, че не забеляза тръгва ли нанякъде котката.
Не може да се появява и изчезва така, каза си то и си пипна крилцата. Бяха си на мястото.
То изведнъж се уплаши. Реката му се стори грозна, помисли, че сред камъните може да се крие някоя змия. То безпомощно се огледа.
Не му се щеше да цамбурне в реката и затова като заковано стоеше на заобления камък и не мърдаше.
Не, то не може просто така да изчезне и да се стопи от тук, защото тук имаше загадка.
Мръсна река, скрита змия и изчезваща котка. Цветя, счупени дървета и боклук. Толкова много неща.
Но ангелчето беше твърде невинно, за да се замисля много върху всичко това. То се обърка и си каза, че друг път няма да идва тук, защото го е страх.
От какво ме е страх? - попита само себе си то и понеже пак не се замисли, се самооправда -
Та аз съм ангелче?

Веднъж, много отдавна,

в Нищото стояха един Великан и едно... мехурче. Само те.
Великанът беше страховит, безкрайно силен. Приличаше на смел воин, кален като стомана и твърд като диамант. Красив.
Дълго искаше да не е сам и накрая го намери. То - мехурчето.
Мехурчето беше мъничко, прозрачно, леко блестеше и се въртеше във всички посоки. Трептеше леко. Чувстваше се добре, безгрижно и очаровано от себе си.
То съзерцаваше с весело любопитство великана.
- Какво си ти?
- Мехурче.
- Защо ме гледаш?
- Любувам ти се.
- Искаш ли нещо от мене?
- Не. Нищо не ща.
- Помисли си.
- Нищо не искам.
- Но защо ме гледаш?
- Защото си пред мен.
- Искаш ли нещо от мен. Мога да направя всичко за тебе.
- Не, нищо не искам.
- Но какво да правя с тебе?
Този разговор продължаваше дълго, много дълго, повтаряше се отново и отново.
Великанът - воин знаеше, че ако пръсне мехурчето, ще се появят още 5 подобни и после още пет и още пет от тях и така, като верижна реакция - цяла вселена.
И винаги тази вселена щеше да се любува на себе си безгрижно и да го съзерцава с предизвикателно любопитство.
Познайте какво направи той.

 

 

Читателю, мисля че с удоволствие прочете всичко.

Издателство Жанет – Пловдив, отказа поради неизвестни причини да издаде тази книга.

Искам тя да стигне до повече читатели, затова тази книга си търси Издател.

А ти читателю, ако желаеш, можеш да ми пишеш. На адресите в Контакти.

Авторката Ася