Логиката и Слънцето

И така, както си живееше в големия град и веднъж ходеше по безлюдната улица, Логиката забеляза Слънцето. Забеляза го, защото един слънчев лъч настойчиво я преследваше и блестеше в очите и.

Тя вдигна глава към Слънцето, а то се скри бързо зад един облак.

- Хей, покажи се! – тя се засмя.

Слънцето се показа. Беше нацупено.

- Защо си сърдито?

- Никой не ме забелязва. Дори и ти сега. Не съм длъжно всеки ден да изгрявам и да светя през деня, а и след това най-грижливо да залязвам. Утре мисля да остана да грея и вечерта. Дано някой най-после се очуди на това, което правя.

- Слънце, та аз ставам сутрин точно преди да изгрееш, за да се радвам на пъстрото небе, различно всеки път. Ти създаваш невероятна красота.

- Това го виждам. И аз ти се радвам, радвам се и защото винаги мислиш, че съм бяло и добро. Харесвам твоя град. Единствена ти разбра и оцени шегата ми, когато есента изгрях зад единия хълм на вашия град, а на другата сутрин зад другия. Заради тебе вече не съм Жълтото Слънце, а съм ярко като диамант и никой не може да впери очи в мен, няма нищо по-ярко на света от мен.

- Има над кого да грееш, Слънце! – даже мравките те обичат.

- Мравките ме обичат, но хората не. А аз светя специално заради всеки. За да не губи ориентацията си. Представи си един ден да изгрея от където си искам и да се движа както си искам, например нагоре-надолу.

- Няма да направиш това, вярвам ти.

- Само ти ми вярваш.

Логиката пак се усмихна.

- Слънце, усмихни се, и моля те – нека днес не ми бъде много горещо, няма да грееш непрекъснато в очите ми, нали, ще ме пощадиш, а аз ще накарам всички врабчета да ти изпеят една песен!

... И се скри под едно дърво ...