Посветено на дъщеря ми

 

White Symphony

 

 

Част 1

 

В началото беше една вселена от енергии, хаос и мъка. Нямаше светлина, нямаше плът, нямаше време, нищо не започваше и нищо не завършваше. Нямаше цвят, нямаше име, нямаше думи, мисъл и факти.

Тогава Бог каза: За какво ми е всичко това повече?

И рече Бог: Да бъде клетка. И Бог създаде клетката. Създаде я от много енергии, като ги концентрира в една плът. И създаде Бог много клетки – стотици, хиляди, милиони, милиарди и то различни.

И рече Бог: Нека има материя и нека има подреденост в тези клетки и нека те създадат не само хаос, а и хармония и нека все повече и повече се избистря хармонията и да нараства. Нека това нарастване се нарече време. Нека с  различна скорост се сътворяват тела, предмети, плът.

И за да бъде хармонията пълна, Бог каза: нека всяка клетка от всяко тяло има дух, и нека това съвокупление се нарече душа.

И рече Бог: И нека нищо да не се губи, да не се разходва материята, а само се превръща от едно в друго. Нека телата се чувстват едно друго, нека се привличат.

И така бог създаде твърди тела и меки, различни при допир и придаде им Бог и други характеристики.

Бог каза: Нека характеристиките на телата са неограничен брой и никой не може да отгатне никога колко са те, защото броят им ще нараства.

И така Бог създаде топлината,  мириса, вкуса, химическата реакция, твърдостта, физичните свойства и качествата.

Каза Бог: Нека плътта има качество и количество и по това се различават всички материални тела. Нека всичко се измерва и се помни.

И придаде Бог на материята качеството да измерва и да помни какво, как, кога и защо става в нея.

За да се различават предметите Бог реши: Нека материята знае и вижда какво става в нея и нека го контролира. И създаде перспективата (геометричната перспектива).

Един ден, (защото времето беше почнало да тече) бог си каза?  Това е много, красива е материята, тя познава себе си и съществува перспектива –начинът за това как да изглежда светав очите ни, съществуват качеството и количеството, има хармония, но кой се радва на всичко това? А материята вече беше почнала да живее, съществуваха душа, плът и тяло на нейните предмети и тя трепереше пред всемогъщия бог, защото нарастваха нейните сили и възможности и тя се страхуваше от своята велика сила и пазеше съвършената си хармония. Тя искаше нищо да не нарушава организацията на нейните клетки, които имаха вече своя скорошен живот. Тя се грижеше за тях, бдеше и съхраняваше всичко, което беше създадено, организирана беше до такава степен, че подредеността и хармонията й се разрастваха миг след миг. Времето течеше напред, материята се любуваше на всяка своя клетка и нищо не можеше да разруши това състояние – напротив силата й растеше и с нищо не можеше да се сравни – Силата на материята!

И понеже съществуваше една титанична мисъл – мисълта на Бог и тази на материята, те решиха да има кой да се радва още и да се любува на себе  си, да има диференцирани (различни) същества, които да се усъвършенстват като тях, да могат да виждат, да чувстват, да мислят, да се грижат за себе си и за всичко около себе си.

И казаха те: Нека има живот(ни)! Нека има същества, които живеят различно дълго, раждат се в различни моменти и са различни, нека те се любуват на себе си и на всичко наше. Нека те притежават различни качества и количества от тези качества. Нека техният живот бъде безкраен като нашия и нека те знаят това и оценят това. Нека се ориентират правилно и знаят кое за какво е, нека имат знания и умения да променят мене – Материята и мене – Мисълта -Бог. Нека те сами си изработят правилата, според които да живеят и нека си създадат закони, за да се разбират и обичат. Нека съществуват звуци, системи от звуци и правила за произнасянето им, нека всяко нещо бъде наречено по определен начин, нека те ползват с лекота всичко което е организирано от материята, но нека го ценят.

И дадоха плът, и вдъхнаха живот, душа и мисъл на много същества – неизброимо много. И казаха: нека техния брой нараства като количество и качество!

Тогава бог рече: О, велико същество, което и да си ти – искам да си мой приятел, искам да се обичаме и да се радваме един на друг. Чуй моите съвети:

Цени живота си и не го отстъпвай с лекота!

Знай, че неслучайно си дошъл тук, на белия свят!

Знай, че събитията в твоя живот ще бъдат неслучайни, защото те заобикалят тебе равни и аз – всемогъщата мисъл на великата Природа!

Цени уменията си да виждаш, чуваш, усещаш и не се съмнявай в тях!

Ти си заобиколен от приятели и тебе те е създала любовта и грижата на майка ти – Природата!

Не унищожавай нищо, създадено от нея, с лекота или без да се замислиш.

Цени жестовете, които тя ти прави всеки ден, защото тя те обича!

Научи себеподобните си на всичко, което си разбрал за света!

 

 

 

 

И така, Бог заля със светлината си и мъдростта си Вселената, която беше създал. Безмерна беше неговата любов. Но тя срещна граници.

На любовта се противопоставиха мракът, смъртта, алчността, небитието.

-                      Да бъде! – това беше законът на живота.

Но имаше и смърт и нейният закон беше – Не бъди!

Съществуването се превърна в борба между черното и бялото, между жизнеутвърждаването и смъртта.

Бог имаше враг – това беше Злото.

Властта на злото над света се разширяваше, защото светът беше красив и богат, а това предвещаваше алчност у низшите духом.

Бързо злото се разширяваше, неговите граници ставаха все по-големи, достигна знайни и незнайни места.

-                      Да имам! – беше неговият основен закон.

Имай! – шепнеха в душите на хората слугите на Злото.

Хората се радваха на живота. Радваха се на водата, на въздуха, на способностите си, на красотата си, на знанията си. Имаха големи умения. Природата им се подчиняваше и им се радваше. Езикът им звучеше като песен, движенията им бяха грациозни като танц.

На тях им се даваше. Даваше им се материя и енергия за всяко тяхно добре обмислено желание.

Тържествуващи химни отбелязваха края на всеки ден и посрещаха сутрин изгрева. Дълго продължаваше това.

-                      Имай! – тази дума отекваше все по-често.

Нейния звук се сблъскваше със звуците на хармоничните песни на хората, които творяха, съграждаха своите храмове на изкуството.

Където можеше злото пробиваше.

Това бяха първите съмнения, наченки на омраза и завист, черни чувства у хората.

Защото хората бяха най-слаби. Елитни и същевременно подвластни на много промени. Крехки и уязвими на страсти и желания.

Злото се бореше да надделее в душата на всеки човек, на всяко живо същество.

Оказа се, че най-податливи са те – хората.

Кое е моето най-силно оръжие? – питаше се Злото.

-                      Страх – отговаряха неговите слуги.

И още?

-                      Алчност!

И още? Към какво водят те?

-                      Гибел! Смърт на красотата!

Богът – материя бързо осъзна опасността от съперничеството със Злото, което унищожаваше неговите творения.

Тогава започна Борбата.

Борбата – която водят всички живи същества.

Духът на материята се съпротивлява на Злото.

 

 

И са чрезвичайно големи двете империи – тази на любовта и тази на Злото.

Всичко, сътворено до днес е изправено пред зоркия поглед на силата на унищожението.

 

 

 

О, който и да си ти, радвам се че четеш тези редове. Казвам се Мерил. Не те мразя. Радвам се, че най-после мога да споделя чувствата си в писмен вид с тази особена раса – хората.

Хората са същества, общо взето странни, но пък аз вече ги познавам доста добре. Възхищава ме умението, с което по цял ден си почиват, създават си грижи, радват се на това и преследват някаква цел. Имат си проблеми – както те обичат да казват. Хората по цял ден се движат, виждат много неща, но оценяват ли това, което виждат и това, което чуват? Защото то е толкова премного, че ако бях аз – бих полудяла. Да, не бих издържала. Според мене, хората биват така възпитани от малки, те се адаптират към прекомерното наличие на звуци, цветове и форми и в съществуването си през деня се стремят само към постигането на някаква цел, някаква си тяхна цел, без да забелязват смазващото наличие на премного вещи.

Защо са заобиколени с толкова много неща? Не прави ли това живота им труден? Явно, че не.

Те чуват само звуци, когато не си говорят. За тях няма друг език, освен човешкия. Въпреки че, бих казала, българският език е съвършен, за комуникации на хора един с друг.

Аз, например, по цял ден мълча, но това не значи, че не разбирам езика на вещите, на цветовете, на мириса. Хората не подозират, че освен че разбирам техния език, владея и образното им мислене. Скоростта на моята мисъл значително изпреварва човешката. 

Човека си мисли, че еволюция  е имал само той. Омръзна ми, омръзна ми, приятелю, това мислене.

Освен че търсиш вещи, които явно не познаваш добре, се озърни и забележи в какъв богат свят живееш!

Светът кипи, да кипи от енергия и форми на живот! Наличието на така наречените “вербални функции” мислиш, че те прави уникален, нали! Но съществуват милиарди, господи – толкова много същества, които ти не познаваш! Защо предполагаш, че ти си умен, а те – не. Мислиш си само, че гледат умно. Но, я за миг предположи, че е вярно това, което ти казвам и се замисли, приятелю, замисли се.

Ужасно е нали! Да знаеш това, което аз знам. Чуй ме – ти не си сам на света! Живота около тебе кипи! Съобрази се с това.

Мислиш ли, че Земята издържа на толкова много живот! И на алчността на вас – хората! Та освен хора съществуваме и ние – така наречените “котки”, както ти ни наричаш. А освен котки?

Как се чувствам аз ли? Аз съзерцавам света. Всеки ден научавам много за него, от разговорите на хората около мен, от техните комуникации – телевизор, радио. Владея езика на вещите и преценявам добре кога какво върша. Презирам, но пък и добре разбирам отношението на някои хора към мен – те просто не ме познават. Някои хора мислят, че имат по-голямо място в света, отколкото аз. Както хората, така и ние имаме различни иерархии в света. Не можеш да си правиш заключения, гледайки само една или няколко от нас. Хората могат само да ни гледат, докато ние – аз и ги разбираме. Както ти казах, владея образното им мислене – т.е. това което те си представят, аз го виждам. Да, такава е истината, жестока, нали. Помисли си само, живеейки 10 години с едни и същи хора, как няма да ги познавам прекомерно добре.

Как с такава лекота се справяте в този труден свят? Пък и справяте ли се въобще? Какви са ценностите ви? Мисля над тези въпроси. А и съм над тях, защото моят живот зависи от вас.

Аз съм затворничка. На 5 ваши години съм. Имам 5 деца, с които се разделих по принуда. Но нищо. Да живеем заедно!

Тъй като света е създаден с любов, иначе нямаше да бъде въобще създаден, основните категории, с които борави света и с които борави въобще Вселената, са категориите на Доброто. Съпротивлявайки се на Доброто, Злото борави с отрицанието на тези категории, но тъй като те са първоначални и тяхното отрицание би трябвало да е съпоставимо с Доброто. Така че не съществува абсолютно зло. Защото основните истини, които то използва всъщност са истините на Доброто. Няма категории, с които може да възникне и да се установи негативната сила – злото. Следователно злото има граница и винаги ще има граница, защото възниква вътре в нея – това е любовта. Любовта към живота и към света. Можем да гледаме на злото като израждане, като болест, като лошо психическо състояние, и ако обичаме, винаги можем да го победим. Но трябва да сме силни. И така, да не забравяме, че Злото, колкото и голямо и силно да е то, е само една издънка, лошо състояние, и това е временно.

Временно, но всъщност Злото се стреми да се наложи в света. И често успява. Неговата паяжина е тънка, всеобхватна и всемогъща. Тя се храни с енергията на всяка зла умисъл, а малко ли са те?

СЪБОТА, 10 ЯНУАРИ 2009 Г.

За направата на Универсална Мислеща система

Разсъждавахме с един умен човек защо изкуственият интелект е в застой. Не се говори повече за него. Той, както разбрах, се е развил само до създаването на сложни експертни системи, които представляват вземане на решение, или отговор на задача, които са оригинални и непознати досега на компютъра, и това решение се взима вследствие на натрупаните знания, които компютърът има до момента.
Аз логично зададох въпроса дали не съществуват експертни системи в областта на шахмата, и дали програмата Фриц11 не е такава. Отговорът беше - не, Фрицът не е експертна система. Фрицът взима решение въз основа на най-високата оценка, която получава за ходовете, и тази оценка се задава от шахматисти, използва се някакъв алфа-бета алгоритъм, за който почти нищо не знам. Т.е. програмата Фритц11 не експертна система, защото не може да взима оригинални решения сама.
Шахматистите например взимат решението си за определен ход интуитивно до голяма степен.
Това програмата не може да прави, т.е. и компютърът не може.
Тук умният човек поясни какво е според него интуиция - Взимане на решение на базата на неточни данни.
Аз съм съгласна, че изкуственият интелект е до голяма степен взимане на самостоятелно решение, ново по рода си в дадена област, проява на интуиция също може да се употреби при взимане на такова решение.
Сега ще се отклоня малко, и ще поясня какво е интуиция и как се взима интуитивно решение, защото съвсем не съм съгласна че интуицията е взимане на решение на базата на неточни данни.
И така - ИНТУИЦИЯТА - или проявата на високо-идейно решение, изключително и единствено до настоящия момент, е съвкупност от всички или от най-големия брой обстоятелства, които наблюдателят може да отчете в един конкретен миг - настоящият миг, много от тях изглеждат привидно, че нямат връзка помежду си.
Т.е. интуитивното решение е отчитането на цялата комплексна реалност, като се отхвърля случайността на който и да е присъстващ елемент.
Предвижда се и максималната резултатност, или така наречената полза от действието, което се извършва интуитивно.

Но по принцип: За да се вземе решение човек или машина:
1. Трябва да има наблюдение върху система от елементи с поведение с определена повторяемост.
2. Да си направи извод от тези повтарящи се събития.
3. Да провери дали извода е правилен, т.е. след експеримент извода да се потвърди.
4. Да си направи правило.

На базата на много правила човек взима решение при определена съвкупност от обстоятелства, т.е. когато се намира в по-сложна система.

Проявата на интуиция -това е взимане на решение и то максимално бързо при наличието на сложен механизъм от различни елементи - събития, които се развиват с висока скорост, т.е. динамична среда.
Затова малко хора имат добре развита интуиция, а програмни продукти, свързани с това понятие, доколкото ми е известно - не съществуват.
Алгоритъмът на Фриц11 е създаден на базата на субективни човешки знания. Има няколко подобни шахматни програми, направени на базата на опита и познанията на различни хора, вероятно немалко.
И така - Изкуственият интелект са програми, които са в състояние да взимат решения, които не са заложени в тях, на базата на съществуващата за програмите информация и знания.
Настоящите шахматни програми, които приличат на Изкуствен интелект не са експертни системи, защото не боравят със знания, а със вградени от програмиста алгоритми.
Знанията, както казахме по-горе, са субективните изводи на хората от събития с определена повторяемост.

Шахматната програма Фриц11 не може да се самообучава, както правят добрите експертни системи, и както трябва да прави един Изкуствен интелект. Но това така ли е?

И така, как шахматната програма решава какъв да е изхода от 3-те възможни варианта - победа на белите, победа на черните, реми?
Шахматната програма взема своите решения вследствие на заложен алгоритъм, който програмиста съставя вследствие с общуването му със шахматисти с натрупан опит. Всъщност натрупания опит - това са база знания, така излиза от това, което написахме досега.
Следователно:
1.Шахматната програма разполага с огромна база знания и алгоритми за използването им
2. Тя взима своето решение въз основа на изчисление на максимално добрия ход, като има предвид тази база знания, с която разполага.

И така, какво съществува до момента и близко ли сме ние до направата на една Универсална мислеща система?

1. Съществува шахматната игра - една сложна тримерна система с правила за движение и поведение на 32 различни фигури.
2. Съществува база данни за шахматната игра - в момента съществуват над 4 000 000 документирани партии, с различен изход разбира се - победа на бели, победа на черни или реми, събрани на едно място и на магнитен носител.
4.Съществуват програми, които играят шах и могат да разиграват партиите, компютърът може да играе шах срещу противник - човек.
5. Съществува науката математическа логика, която борави с 5-те познати основни правила конюнкция, дизюнкция, апликация, еквивалентност и отрицание, които могат да се сведат до простото ако : то, т.е.
Предполагам, че всяко елементарно действие може да се сведе и да се опише с помощта на тези основни математически елементи.
6. Компютрите боравят със същите елементи.

Следователно необходим е само екип, на който са познати гореописаните елементи и който трябва да може да сведе правилата на шахматната игра до математическо описание чрез елементите на логиката, защото математическо описание вече съществува, както е известно, след като съществуват шахматни програми. Трябва да може всяка шахматна игра да се опише като съвкупност от логически правила - съвкупност от правилата на математическата логика. Това първо.
Компютърът трябва да се обучи, т.е. да се направи експертна система за игра на шах, до която съвременните шахматни програми са на една крачка.
Ако такава програма се направи - това ще бъде Изкуствен интелект на високо ниво, а от там крачката до направата на Универсална мислеща система не е сложна.

 

ПУБЛИКУВАНО ОТ ASSIA В 9:16 Ч. 

1 КОМЕНТАР:

http://zagadka.asia/symphony_files/image002.gif

Georgi22 януари 2010 г., 23:44 ч.

Изкуственият интелект е невъзможен без да се базира на емоционалност! Тя е в основата на човешкото мислене във всички области! Без нея всичко е бързо пресмятане по твърдо заложени правила.

 

 

Това е моето мнение за Универсална Мислеща система през 2009 година, което понятие малко се различава от съвременното понятие за Изкуствен Интелект. Публикувах го, защото идеята ми за интуицията е оригинална.

Универсална Мислеща система и интуиция, а и емоционалност – за която пише Георги – каква е връзката ли?

 

Представям си един огромен футболен стадион, пълен с десетки хиляди зрители, в центъра на който са футболните играчи, зеленото футболно игрище, вратите, топката, съдиите, телевизионните камери, милиардите телевизори по света и хората, които възприемат и реагират на всичко това. Кои са факторите, влияещи върху резултата и емоциите на всичко това, което описах като присъстващо на футболния мач? Как се движи топката? Кой я управлява? Кой решава какъв ще е изхода от мача – по-точно крайния резултат? Защото последвалите събития ще са... – безкрайно много – поне за хората.

 

Вълнува ме въпроса, може ли по изкуствен начин да се промени тази система?

 

Т.е. Изкуствен Интелект, по-точно – нечовешки интелект да реши резултата от мача? Т.е. милиардите зрители по света да са свидетели на нещо, на което не са свидетели присъстващите на стадиона? Въпреки че събитието е реално?

Може ли някой да промени реалността?

Труден въпрос. Защото не мога да си представя как, начинът.

Според мен системата на конкретния футболен двубой е безкрайно сложна и всички наблюдатели, както хора-зрители и играчи, така и – така наречените неживи неща – природата, зелената трева, конфигурацията на стадиона, да речем – звездите, светлината, камерите, които улавят всичко това, Всички присъстващи елементи са решаващи.

И въпреки това – оказва се, че това, което се играе на стадиона, може да бъде видеоизменено поднесено на зрителите по света пред телевизорите и информацията да бъде различна.

Как?

 

Кой и с каква цел може да направи това ли?

С цел последвалите събития в световен мащаб.

 

Както според моите наблюдения се видоизменя реалността, за да се управлява поведението на обществото почти ежедневно.

 

Нима съществува Универсална Мислеща Система? Ако да, какви ли са нейните цели и една ли е тя? Т.е. нежива система, която цели човешкото падение и унищожение на съществуващата цивилизация.

 

Което няма да е за пръв път?

 

Според логиката, с която до тук е написано всичко, това е така.

Злото не бездейства.

 

Иначе Изкуствения Интелект набира скорост и според мен, а и според други хора, скоро малцина хора ще могат да управляват още по-добре човешките маси, но само тях.

 

Само да хвърлим бегъл поглед на вече многото софтуерни гиганти – Google, Microsoft, Фейсбук – събиращи точни данни за всеки един от нас.

 

Но защо се прави това? За да се управляват масите? И от кого се прави? Тези, които сътворяват Изкуствения Интелект изглеждат обикновени умни хора, като всички нас.

 

Кое ръководи поведението на обикновения умен човек???

 

Задал ли си е всеки човек въпроса кое ръководи неговото поведение?

Щом по-горе пишем, че е много възможно да съществува чужда Система, която да се опитва да се намесва в реалността?

 

Ужасно е да се приеме, че е възможно наистина да съществува. Но пък допуснахме, че не хора – като нас – са я създали.

 

И така, приемете, че съществува голямото бездушно Зло. Което, както прочетохме малко след началото иска да разруши хармонията в света, по-точно да я унищожи.

Касае ли ни това нас и достатъчен ли е човешкия живот да осмисли и да предприеме нещо срещу това?

Мисля че, да. Правя това.

 

Само да поясня. За футболния мач, на който десетки хиляди гледат едно, а малко след това, се оказва друго. Възможно ли е това? Нали те са свидетели на резултата. Не знам как, но се оказва, че е възможно.

 

Както и манипулирането на човешката реалност, пример за което е 1 футболен мач, не всички такива, разбира се.

 

Страшно звучи, да променим малко темата.

Ето три сентенции:

 

1.       Всичко, което става с нас, зависи от волята ни и от това – добри ли сме, или не.

2.       Вселената е такава, каквато си представяме, че е.

3.       В живота всичко се случва само веднъж.

Добри са за размисъл, нали? Първата е подхвърлена от филма – Тайната, The Secret, с чиито основни идеи съм съгласна, но според мен нашите желания се сбъдват, ако заслужаваме това, т.е., ако имаме висок морал. За добрите желания говоря. А иначе и помислите ни се сбъдват. Значи сме част от Вселената?

 

Ами да, ние и Тя сме едно цяло, както твърдя и в началото на книгата. Просто ние сме част от Природата.

А това, че в живота всичко се случва само веднъж – така е, не живеем в илюзорен свят. Да си помислим, че насън човек е поставен на изпитание, как ще реагира в конкретна ситуация, която му предстои. Като приемаме, че насън често понятията и думите за тях на езика, който знаем, се разминават.

В реалност ситуацията се случва само веднъж и всичко зависи от волята ни – ние решаваме. За наше улеснение нашето време е еднопосочно.

 

Да се върнем на въпроса за футболния мач - примерно. Който е загадка и за мен. Според мен ние нямаме добро понятие за човешката памет. Да се сетим сега, че съществува памет в природата, в материята и във всяка клетка на материята.

 

Известно ни е, че поведението на частиците зависи от гледната точка на наблюдателя Човек. Т.е., че мисълта и моралът на човека влияят върху поведението на всяка една частица. Това е така, защото Вселената е направена и заради нас. Приемаме това.

Но да се съгласим и с обратното – че това, което ни заобикаля, определя нашето поведение, което твърдение съвсем не е елементарно. Ако приемем, че средата в която живеем се състои от умни „клетки”, това означава, че ние непрекъснато сме поставени на изпитание.

Даваме ли си сметка за това? Май не. А всъщност – това е Смисълът на нашето съществуване.

 

Ад или рай?
Какво ли е
      Земята?

Тя, несъмнено
е богата.
Но кому служи
това  богатство?

И прави ли те 
то щастлив?

Красив ли е 
        живота?

Красив миг.
Земята -
пристан за 
нашите души.

Цени мига!

 

 

Това е поздрав за тебе!

 

 

 

И така, възможно ли е резултатът от един футболен мач да се окаже не това, на което са свидетели хилядите директни зрители? – От твърдението, че материята, в която сме ние, а и те, управлява хората – така казано просто с две думи – излиза, че това е възможно.

 

Но моята мисъл за Универсална Мислеща Система май ви прозвуча по друг начин. Защото всъщност нашата Вселена си е една Универсална Мислеща Система.

 

Възможно ли е да съществува злонамерена такава Система?

Мисля, че вече Да. И това е направено с участието на хората.

Защо?

 

Ами защото  - да се погледнем. Какво имаме и какво нямаме? – Имаме всичко.

Дадено ни е и ни се дава всичко. Издържа ли Земята на подобно налягане?

 

Бях чела този въпрос в книгите на Ернст Мулдашев. Който логично предположи, че Земята ще се пръсне. Не точно това, но нещо подобно.

 

Всички са свидетели, че тя не издържа.

 

Лъжем?  И си изпащаме. Може би не се сещаме как. Ами болестите? Които се заселват в нас – при всяка лъжа. Всяка.

 

Лесно ли е да се лъже? Съвсем не. Защото не може да се излъже много умен човек. Малко умен може.

 

Най-трудно е несъмнено винаги да се казва само истината. Пробвали ли сте?

Та за това е необходим цял един живот. А иначе – ту лъжем, ту не.

 

Както казва един приятел – Честные люди отличаются нечестных тем, что воруют менше. Май си е така днес, нали?

 

Но защо хората не вярват, че не могат да не лъжат и често прибягват до това? Може би си мислят, че това е малък грях и че някой ще им прости в някакъв бъдещ живот? Християните мислят, че това е Христос.

И ето докъде сме стигнали днес. Животът бързо преминава в неведение и лъжи и накрая си отиваме, заблудени от една лъжа – че някой ще ни прости.

Продаваме си душите евтино. Ръководени от заблуда – така ли?

 

 

 

 

 

 

Много години преди първата положителна. Хиляди.

Атлантида. Цветуща цивилизация. Като нашата. Хора с елитен ум и постижения. Технологии – стремително развиващи се. Дадености, богатство.

 

Близко е до ума какво е довело до гибелта на тази цивилизация. Земята не е могла да понесе алчността на тези хора.

 

Какво е станало след това. Бързо настъпваща ледникова епоха е първото, което се е случило – за дни. Малцина са могли да оцелеят от нея – няколко, които както във филма Ледникова епоха, са тръгнали да търсят място, където могат да оцелеят.

 

Всичко това май звучи досадно, но ще разберете защо го пиша. По-късно.

 

 

 

 

 

 

Здравей Тео,

Надявам се че ще прочетеш това.

Тук където живея, прозорците са алуминиеви, както у вас. В долната им хоризонтална част под стъклото има два процепа.

На моята тераса до късно следобяд грее слънце и е много топло лятото, а и зимата е топло.

И ето какво се случи преди два дни вечерта.

В десния процеп на прозореца в дъното на терасата се мушна една оса или пчела, не ги различавам, защото не са ме хапали почти никога, като долети някоя близо до мен, не правя резки движения, а внимателно я изгонвам, може да и отворя прозореца да излети.

И така, забелязах, че това същество се мушна в процепа, с цел, мисля си, да разузнае какво е това и става ли за живеене на него и на неговите себеподобни. На другия ден се вгледах в процепа и забелязах само как ръкомахаше, т.е. движеше си пипалата и не излезе. По-късно през деня с много въртене и нагласяне застана в левия процеп с главата напред и остана там. Не мърдаше, но когато излизах на терасата и го гледах, все пак помръдваше пипалцата си. Стоеше си там. Трябва да направя нещо, май му е харесало родът му да се засели тука, си помислих и продължих да го наблюдавам. Цяла вечер остана така с главата напред и днес сутринта също го открих там, като само е извърташе малко. Стоеше си така с главата напред.

Интересно как ще съобщи на сродниците си, си мислех. И ето че не знам как, но им съобщи. На обяд долетя още една оса, приближи се до десния процеп, но аз го бях запушила с цитопласт – една лепенка, защото не искам тези същества да се заселват на моята тераса. Отлетя си.

Но след един час пак долетя, долепи муцунката си до муцунката на тази, която стоически стоеше на новооткритото място и явно нещо и съобщи. След което отлетя пак. Обаче след около половин час долетя нов такъв инженер и се мушна вътре през процепа, на който стоически стоеше откривателят. Ще разберат ли, че аз най-миролюбиво не искам да се заселват там, ще видим.

Мисля, че за комфортен живот им трябва топло място с два процепа, откъдето да се проветрява и да влиза въздух, а вътре да мога да построят клетките си.

Засега нямат такова.

 

Освен това на терасата ми отпреди два дни пълзи – пчела ли е, оса или търтей, не знам, най-много ми прилича на търтей, защото е едро. Най-напред, като го забелязах че се мъчи да излети, му помогнах с една хартия и го изхвърлих извън терасата. Но мисля, че това е същото – пак долетя и стои на пода, върти се, пада по гръб, маха с криле и не може да отлети, или не иска. Чудно ми е, дали не е заедно с осата-разузнавач и какво ли ще стане. Засега му изсипах една локвичка с вода. Дали накрая все пак няма да ме ужилят? Преди да се махнат.

 

И друго бях забелязала, читателю, в подкрепа на мисълта, че животните виждат това, което ние си представяме, мисъл която се потвърди за мен в една от книгите на Бо Ин Ра, където така се твърди - за тях.

 

Имах котка Мери, тя си беше родила четири котенца. Бяха малки, когато аз влязох в апартамента със салам, загърнат в хартия. Видях котенцата, че ме посрещат и си представих как режа от салама парченца и им го давам в хола до креслото на един вестник. Изненадах се, защото те веднага изтичаха на това място и припряно започнаха да го душат и да търсят парченцата.

 

Харесва ли ти това, че животните могат така?

 

Те – Дивите.

 

 

 

Не съм ти разказала за хлебарките – в моя живот.

Веднъж в кухнята се появи огромна хлебарка. Стоеше и мислеше. Казах си – няма да я убивам. Защото имам максима – Преди да убиеш нещо се замисли – няма ли някога да стане обратното. Не я убих и тя си отиде.

След време най-предизвикателно пак се появи. Оставих я.

Но когато се появи отново, я смачках, тя щракна, толкова беше голяма.

Да ти описвам ли какво стана след това – появиха се пълчища от огромни хлебарки. Вечер като спях в съседната стая, се шумкаше и аз мислех, че това е разхождаща се хлебарка. Чудех се как да се справя. Убивах ги една след друга, но излизаха нови и нови и раждаха нови. Накрая се принудих да купя Райд и ги пръсках. Спечелих войната. Оставиха ме на спокойствие, но и досега не съм сигурна – като видя хлебарка, какво да правя. (Казват, че били едни от най-умните насекоми.) В един филм с тибетски монаси се появи хлебарка на масата, на която се хранеха, единия взе хлебарката и я премести извън масата.

 

 

 

 

 

И така – Те – Дивите.

След Ледниковата епоха – тя всъщност не била епоха, а нещо много по-кратко, след което останали малко хора, според мен – няколко от тази цивилизация, тези хора тръгнали да търсят място, където могат да се препитават, да имат облекла, да не умират от студ – да имат отопление. Били взели със себе си малко неща – какво могат да носят пешеходци.

Какво можели – можели да носят кожи, които Дивите най-благородно им отстъпвали от гърба си, естествено срещу живот. Как си представяте иначе човек да облече кожата на мамут или мечка. Или бизон. Можели да пробиват дупка в леда, да пускат заострена пръчка, харпуни естествено нямали и на пръчката най-благородно да се забождала голяма риба, тлъста, защото те били най-полезни и хранителни.

 

По-нататък се снабдили кой знае как със здрави конци, може би лико, и плетяли рибарски мрежи, защото някой от тях знаел как се прави това. Опитайте се да оплетете рибарска мрежа.

 

Когато ледовете започнали да се разтапят, започнали да сеят семена и да имат реколта и да се хранят със растителни неща.

 

Децата им рисували в пещерите рисунки с въглени и ето ти  пещерни рисунки, на които много се чудим.

 

Тук е време да споменем за митовете и митологията. И според тях Дивите са имали превес в живота на хората и са правели избор за много неща от техния живот. Спомням си древни изображения на хора с глави на Дивите. Вероятно дълго време са живяли в разбирателство и хората са се подчинявали, докато е дошъл момента, когато хората са решили, че трябва да получат статут. Статут в обществото на Вселената. Вселенското общество е трябвало да реши могат ли хората да живеят отново съобразявайки се с неговите закони.

Грешка ли е било признаването на такъв статут за хората?

 

Това, което разказвам до тук дава отговор на доста въпроси – Например този, за съществуването на много артефакти за живота на хора със съвременен вид преди стотици хиляди години – имам предвид книгата на Кремю – Забранената археология.

Също така за уменията на древни народи, които и до днес изненадват с постиженията си – да си помислим за уменията на хората от медената и желязната епохи – само това – да правят перфектни глинени съдове, не само формата, но и украсата. А това на траките? – да правят перфектни изделия от мед, бронз, сребро и злато, каквито и днес не може да се изработят ръчно.

 

В едни отношения са имали изумителни умения, а в други – трудно са се справяли, според мен, например с жилищата си.

 

 

 

 

 

 

 

Част 2

 

Каква Тишина. Слушам тишината!

Слънцето още не е изгряло. Поглеждам през прозореца и на небето има все така малко звезди. Слънцето ще изгрее днес след 7 сутринта и аз пак ще го гледам и ще го посрещам.

Ставам и в мен зазвучава музика и мисълта The Love is - the Heart of The Universe!

Тъкмо вчера я преведох погрешно на английски, защото първо я прочетох на български. Преведох я така -  The Love is - the Hard of The Universe!, защото не знам добре английски и си мислех, че така се пише сърце. После се запитах защо на английски произношението на сърце толкова си прилича.

Може би защото това е непревземаемата крепост на Вселената!

Нали?

 

Пуснах си Romantic melodies – Dreaming!

Чакам да изргее слънцето! Обичам да го снимам сутрин!

Целият изток се вижда от прозореца ми и два от 7-те хълма на моя град. Напоследък то изгрява вдясно от Младежкия хълм.

 

Но Читателю! Веднъж си направи шегичка и ме изненада не за първи път.

Това беше на 12.09.2018. Изведнъж изгря не както следваше – зад Младежкия хълм, изгря зад Хълма Бунарджик, точно зад паметника на Альоша.

Снимах го развълнувано, защото имах снимка и от предишния ден.

Ето ги.

 

http://zagadka.asia/symphony_files/image004.jpg

 

Тази е от 12 септември.

 

http://zagadka.asia/symphony_files/image006.jpg

 

А тази – от следващата сутрин, 13-ти септември.

 

Като ги сравнявах отново и отново, ми се зави свят! Въпреки това първо писах за това откритие на Ваньо, след това на дъщеря ми препратих писмото и след това трескаво започнах да издирвам адреси на астрономи. И сега много се вълнувам.

И така – пратих писма на астрономи от БАН, млади хора. Имаха сайтове и лесно открих техните адреси. Единият беше така вежлив да ми отговори – млад човек, на 27 години!

 

Сега ще си направя едно ледено нескафе и след това ще продължа.

Но поглеждам през прозореца. Защо между двата хълма ниско долу и около тях небето е розово в 6 и 10. Та слънцето трябва да изгрее в 7,10. А-а-а!

Спокойно!

Да пия ли толкова рано кафе или само ледена вода! Сещам се за дъщеря ми, на която ще изпратя днес тази втора част от книгата! А тя ще се казва Бяла Симфония, за което отдавна съм се сетила.

Сега звучи Conquest of Paradise. Не знам как се превежда това. В Амстердам е концерта и е прекрасен. Мисля че третата дума е Рай.

Както и да е. Главата ме заболя, но дано ми мине. Да пия ли кафе, като ми бие учестено сърцето. Ще пия ледена вода, но може да си направя кафе и сега ще си отдъхна.

Боже, спаси ме!

Шегичка! Зазвучава реклама по радиото – на Виваком – Бъди в час!

Малее, и след това пак прекрасна музика!

 

Колко е красиво! Целият Изток пламти!

Сега !

Днес 19.09.2018 Негово Величество Слънцето – се кани да изгрее точно в средната точка между Север и Юг и аз ще снимам това. Добре, че го снимам всеки ден. Но днес е особено красиво! Поздрав за мен!

 

Ето с какво и аз го поздравявам!

 

Слънце! ...

Грее лицата ни!

       Слънце!...

          Грее душите ни!...

             Слънце!

                Грее сърцата ни!

Бяло, жълто, червено! Грее!

                   Не ни е студено!

       

Сега и завинаги!

 

Изгрей пак завчас,

      За да те имам и Аз...

 

Трябва да сме мили със Слънцето!

 

Веднъж наблюдавах сенките на сложна композиция от стълбове – хоризонтални и вертикални, на лозницата, беше есен и листата ги нямаше, затова се виждаха само сенките на стълбовете на лозницата, които я крепяха, а тя беше млада.

Нямаше логика в това как падат сенките на Земята в зависимост от разстоянието до Слънцето. Те бяха такива, че изчислих, че Слънцето е съвсем близо – на около 50 километра. Изучила съм курс по дескриптивна геометрия от баща ми, който беше учител по математика и ме научи на това. Той ме научи как се построява и окръжност без помощта на пергел, древногръцки метод. В 8-ми клас. Но вече не помня това сложно нещо, мъча се да си го припомня.

 

Често като съм пътувала с автобус или кола до родния ми град, няма какво друго да правя и наблюдавам Слънцето. Пак изчислявам, че разстоянието му до автобуса съвсем не е светлинни години, а е просто около 300 километра.

Може би така ми се струва, или така ми се иска!

Да речем не 300! А 3000! Ако така астрономите ще бъдат по-доволни!

А геометриците да сравнят сенките и ъгъла, под който падат, получава се прост правоъгълен триъгълник. Затова лесно се изчислява. Затова са построени и каменните статуи в космическите древни обсерватории!!!

 

Сега да пийна нещо и ще продължа.

Нямам желание да публикувам разговора с Милчев, по-точно неговия любезен отговор, но ще си направя този труд, не е трудно. Просто ще копирам писмата. Весело е!

С по-малък шрифт.

 

Знаете ли каква е ролята на Негово Величество Слънце! The Sun! The Son! – Така е на английски и звучи величествено! А защо се произнася еднакво?

Слънцето прави пространството да изглежда свързано и непрекъснато, това е непрекъснатата илюзия, която създава за нас! А може би и за останалия Живот! На Земята!

Така се чувстваме спокойни и нашето ежедневие преминава леко, угрижени сме само от ежедневието си, и живота върви по права линия!

Както си мислим че се движим ние, в четири посоки и по една повърхнина!

 

Така ли е!

Отдавна съм се убедила, че не! Трудно, но все пак...

Пространството е ДИСКРЕТНО! Времето е плътно пространство!

За това голяма роля играе цялата Материя, Пространството, Времето!

Толкова...

 

Убедете се сами, ако имате желание.

Пуснах си една песен, Празник – на Детския състав Врабчета. Радва ме.

Струва ли си да публикувам писмата ми със астронома Милчев! Не. Той ми отговаря  Уважаема госпожо, бързам да ви успокоя ... И така нататък...

А аз накрая му писах – Не спете...

Това е.

 

Сега аз слушам Празник – а не той.

Понеже пространството е дискретно, а времето – плътно, понякога ни се струва, че става – дежавю. Понякога ни се струва, че някой изчезва, но скоро забравяме или не забелязваме, защото така сме устроени, да не забелязваме неща, които не са ни познати, просто не ги виждаме. Така сме спокойни и уверени, че всичко е наред. А иначе – какво?

 

И друго твърдя.

Не случайно хора са горели заради твърденията си, че Земята е кръгла и се върти. Това наистина е така, но тя същевременно е и една безкрайна повърхност, което не е измама за нашите сетива, и същевременно Тя е навсякъде.

Навсякъде е и всичко останало във Вселената. The Universe! Това е универсално.

Защо ли съществува паралел между езиците и какво е Паралел? Какво е това понятие, какво съдържа?

 

Имаме ли точни понятия, за това къде и как живеем? За нещата тук? И във Вселената? Май не?

 

The Sun, 19.09.2018

 

image007.jpg

 

 

 

 

 

-            Какво е понятие и как исторически възниква понятието за дадена част от Обществото.

-            Какви са йерархиите във Вселената. Несъмнено човекът стои на най-ниското стъпало на тези йерархии. По-скоро те са му неизвестни.

-            Какво значи Общество, какво означава понятието Закон на Обществото.

-            Какви са понятията на човека за Вещите и за така наречените живи организми, не са ли грешни?

 

 

 

 

 

 

 

 

Част 3

 

 

Искаме ли война?!

 

Посвещавам на баща си

 

 

Войната. Тази чудовищна паст, погълнала милиони.

Дали сме изправени пред нова война? Мисля, че натам вървим.

Кое води до военизиране на масите? – Продажността. Какво значи – Продажност?

Получава се, когато Светът е свръхзадоволен. Когато детето получава всичко, което поиска. След това то се научава да иска излишни неща. Не забелязва категориите Приятелство, Идеали, Доброта, Всеотдайност, Родина. И не ги притежава.То е научено да иска. Даже има филми, посветени на това – те казват – Искайте, и Вселената ще ви даде всичко, защото може, защото е всемогъща.

Да, Вселената е всемогъща и наистина сбъдва мечтите – Но на Тези, които заслужават това. Тази мисъл беше пропусната във филма – Тайната (The Secret).

Такива деца израстват заслепени и машинизирани хора, които няма от какво да се ръководят. Не изпитват почти никакви чувства, освен алчност и сексуални увлечения, последното наричат любов.

Тази любов, която бих нарекла извратена любов, сега широко се рекламира. В песните се повтарят и се набиват неприятно едни и същи изрази от рода на – искай ме, търси ме, имай ме, лъжи ме, не ме напускай, върни се, ела при мен, аз съм сама, не ме оставяй сам, вечно твоя повтаря се безкрайно това – you, you, you…love... . И така. Ти читателю, вслушвал ли се какво ти пеят и какво ти набиват в главата ежеминутно? И то на грозен английски?

Същите тези мацки, които пеят фалшивите си песнички, същевременно си показват задниците в едър план – не ме е срам да го кажа, защото е точно така. Целуват се една друга.

А кой има интерес да снима и да показва всичките тези „нещица”?...

Няма да те безпокоя повече на тази тема, читателю.

Ето до какво води продажността. Продава се плът, дух, воля, любов и всичко ценно за човека. Понятието любов използвам имайки предвид любовта към Света, към Вселената.

Как няма да станеш милиардер, след като продадеш евтино всичко това?

И така, като продадеш всичко това, ставаш безчувствена кукла, подлежаща на ръководството на лидер – демонизиран лидер, самият той отдавна останал без душа. Този лидер иска да подчинява, да сее смърт, да притежава преди всичко – да притежава това, което може да се притежава – души, тела, земя, вода, вещи, оръжия. Най-вече оръжия, защото те в случая са най-важни.

Когато масите се подчинят на такива демонизирани лидери, били те милиардери или не, до войната остава една крачка.

Мисля, че в момента света е на една крачка от Войната. Няма какво повече да продават и да получават повечето хора.

И така, помним ли ужасите на Втората Световна война? Не знам колко са загиналите тогава, но баща ми оцеля.

На 21 години само, моят баща – Васил Захариев, получи два Ордена за храброст – Съветски и Български.

Представи си читателю, твоето дете на 20 години да отиде на война, да жертва живота си  - за Какво? – Ами за Родината си. Представяш ли си? А ти възпитал ли си го така – да жертва живота си в името на Идеалите си? И Родината да е негов идеал.

Баща ми беше така възпитан. На 20 години става офицер в Първа Българска армия и участва в много битки. Защото Родината го задължава.

Какво ли наистина може да мотивира едно дете да участва във война?...

За такива като него е посветена книгата – „Преживяхме страшни изпитания”, със съставител Георги Мавродиев. В нея има спомени от участници от България във Втората Световна война.

Един от тях е баща ми.

Ето какво пише той...

Казвам се Васил Цветанов Захариев, роден съм на 20 септември 1924 година в гр. Бяла Слатина. Семейството ми се занимаваше със земеделие, беше  много бедно. Получената реколта не достигаше за храна. Живеехме в недоимък, в мизерия. Свой дом нямахме, а се свирахме под наем в стари порутени къщи. Така израстнах в моя град, където завърших учението си, тогава осми клас (сега трябва да бъде дванадесети клас) на 13 март 1943 година.

Бушуваше Втората световна война. Сталинград не беше паднал. Преживяхме траура, обявен по този случай и обучението беше съкратено. Не бях слаб ученик, завърших с 5,16 – висок успех за онова време и при условията, които имах. Умеех доста добре да рисувам и да работя на полето. И тъкмо на връщане от работа на полето ми беше връчена повиквателната за редовна военна служба. Тогава нямаше такива пищни изпращания, както сега. Стегнах багажа, грабнах го и – на гарата. Мен ме взеха по-рано. Вместо на 15 септември, когато се събираше редовният набор, бях повикан на 1 юли. Сега, като разсъждавам, ми се струва, че причината за това е създаването на нов род войски в тогавашна България или пък формирането на специална военна част, която да бъде пратена в помощ на съюзниците, германци, които, въпреки всичките им маршове и хвалби, бяха закъсали на Източния фронт и то яко, щом ние трябваше да им помагаме.

Нашата част, танковият полк, беше въоръжен с немски машини „Майбах-тип4”, две дружини – към 100 танка, а трета беше с чешки леки танкове „Прага” и „ „Шкода”. „Майбах-Т4” бяха със среден клас 24 тона, с оръдие 75 мм и две картечници „МГ-42”. Имаха петчленен екипаж: шофьор, свързочник-картечар, мерач, пълнач и командир. Бронята им беше тънка, от меко желязо. Пробиваше се като кашкавал, както казвахме после. Вътре намерихме пясък и това ни навеждаше на мисълта, че са воювали в Сахара с генерал Ромел, отремонтирани са, боядисани и продадени на нашата страна като нови. Често се повреждаха и бяха тежко повратливи, имахме възможност да ги сравним с руските „Т34”.

И така да започна отначало.

В края на юни 1943 получих повиквателната за редовна военна служба с начало от 1 юли. Бях повикан в Бронираната бригада – София. Това беше изпълнение на моето желание, изказано на лекарския донаборен преглед. Исках да стана танкист. Това беше нов род войска в България, модерен. Още повече по радиото непрекъснато се говореше за танкови сражения и естествено това ме привличаше. Баща ми беше роден в София и като ходех на гости на роднините ми, които живееха близо до Княжевско шосе, гледах като отиваха на учение българските танкове (двуместни машини „Фиат”).

През моята военна служба се случиха доста неща. Изобщо тя премина бурно. Най-напред почина цар Борис III след завръщането му от Германия. Нашата бригада мина на поклонение в църквата „ Александър Невски”, след погребението бяхме шпалир до гарата. Бяхме наредени по тротоарите от двете страни на бул. „Дондуков”, бул. „М. Луиза”, та до гарата. Изпратихме царя.

След това обявихме „символична война” на Англия и Америка. Но те изглежда не разбраха, че войната е символична и я почнаха наистина. Последваха масирани бомбардировки над някои градове на България. Тогава ми се случи нещо много истересно. От 25 декември 1943 година до 10 януари 1944 година бях в домашен отпуск в Бяла Слатина. На 9 януари се върнах в София и преспах при роднините. Сутринта на 10 януари те отидоха на работа и на училище, а аз останах сам в къщата. Трябваше в 12 часа да се явя в казармата. Без всякаква причина ме обзе едно тъжно настроение, докара ме почти до плач...

Още не бях се разсъблякъл и сирените засвириха „Тревога”. Избягахме в Парка на свободата, където имахме приготвени окопи. От тях гледахме приближаващата армада от самолети, които не можахме да преброим (после разбрахме от радиото, че са били към шестотин). Започна стрелбата на противовъздушната артилерия, повече се чуваха обаче експлозиите на пуснатите бомби. Настана истински ад. Всички се изплашихме здраво, някои започнаха да се кръстят и да се молят Богу. Експлозиите започнаха да се приближават към нас. Всичко се сля в един общ шум, трясък. Усетихме, че въздухът се сгъстява, задъхвахме се, стените на окопа като че ли започнаха да се люлеят. Изведнъж на 15-20 метра се вдигна черен облак и грамадни буци полетяха към нас. Потънахме в окопите и не се показахме, докато не отминаха самолетите. Тогава разбрахме, че отпред е паднала бомба и то доста голяма. Ако пилотът е закъснял с части от секундата да натисне копчето за пускане, щяхме всички да хвръкнем във въздуха. Никога не съм вярвал в предчувствия, но и досега не мога да си обясня това особено натъжаване сутринта и връзката му с нашето щастливо отърваване.

Радвахме се, че опасността е отминала, но се оказа, че не е така. Вечерта към 9-10 часа, не помня точно, бяхме вече легнали, проеча отново стрелбата на зенитните оръдия, чуха се експлозии на бомби. Навън беше светло като ден. Започна нова бомбардировка. Бяха пуснали над София осветителни ракети от парашути и си бомбардираха спокойно. Беше истински ужас: тъмно небе, не може да се разбере къде са самолетите, непрекъснато се чува бучене, което се засилва постоянно, трясъци от бомби, ние треперим целите, къде от студ, къде от страх. Падна бомба наблизо и всички стъкла изпадаха с трясък. След това не можехме да повярваме на тишината, която настъпи. Избягахме от помещението и се разместихме по гаражите. Там дрямахме цялата нощ. Палехме една печка, направена от варел. Палехме я с бензин. По едно време тя изгърмя, обгърна ни с пламък и ни опърли яко. Оцеляхме...

На другия ден ходехме да гледаме едно малко танкче, качено на покрива на гаража от ударната вълна на паднала до него бомба. Водопроводът беше прекъснат и ходехме за вода с камион на ШЗО в Лозенец. Бул. „Толбухин” (тогава „Фердинанд”) беше запушен от разрушените къщи и трябваше да минаваме с камиона по тротоарите, особено пред Зоологическата градина. София беше в развалини, разрушена, както се казва, почти до основи.

Започна евакуиране на населението. Кои си носеха багажа на гръб, кои с шейни, кои с пружини от кревати, превърнати в шейни, с по някое малко куфарче, бохчичка с децата на ръце, бягаха ужасени по околните села.

„Символичната война” беше в действие.

Ние с танковете се изтеглихме също по околните села. Нашите казарми бяха разрушени. През лятото бяхме скрили машините покрай махалите на община Вакарел. Там живеехме в землянки, изкопани в редки горички и покрити с платнищата ни за палатки. Наблизо до нас беше мачтата на предавателя на радио София. Беше достатъчно да опънем една жица, имахме слушалки от танковете и радиоприемникът ни беше готов. Слушахме предаванията с голям интерес. Беше започнала вече бъркотията в България. Правителствата се сменяха, непрекъснато се произнасяха речи по радиото от Багрянов, Муравиев и др. Политинформации не се изнасяха и трябваше сами да се оправяме. Изобщо никога не ни се говореше на политически теми, но усещахме, че цари бъркотия в управлението на държавата, страх пред нещо.

Много може да се говори за службата ми в танковия полк на бронираната бригада. Тя беше създадена някак особено. Имаше в състава си танков полк, пехотен полк, изцяло моторизиран артилерийски полк, противотанкова дружина, свързочна дружина, разузнавателна дружина и още други. Всичко беше на моторна тяга. Сега разбирам, че нашата бронирана бригада е била напълно самостоятелна боева единица и то от съвременен тип. Полагаха се големи грижи за нашето обучение, на два пъти ходехме на обучение при германците в Ниш. Дисциплината ни беше образцова. Дори очаквахме, че ще ни пратят на Източния фронт, откъдето не очаквахме да се върнем.

Прехвърлените германски войски вече отстъпваха панически. Съветската армия влизаше в Румъния. Наближаваше развръзката. Това се усещаше не само по радиото. При нас бяха спрени летните отпуски. Пускаха, който иска, за три дена. И аз си заминах за моя роден град. На тръгване при раздялата с майка ми се натъжих много. За втори път преживях тези чувства и се оказа, че не напразно съм се вълнувал така. Видях се с майка ми отново почти след година, след връщането ми от войната...

Нека да се върна малко назад. Посочих, че нашият танков полк мина обучение и при тогавашните ни съюзници в Ниш. Ходехме два пъти по за месец. Отношенията ни бяха доста официални и то предизвикани от германците. Съществуваше някакво високомерие от тяхна страна. Нас, войниците, ни обучаваха немски войници, които също се държаха отвисоко. През почивките сядахме, вадехме цигарите и както му е редно, черпехме. Черпехме и немския войник. Той не отказваше и си вземаше с удоволствие. Когато свършехме цигарите, той вадеше пълна кутия от джоба, обаче никой не черпеше, изваждаше си и си запалваше. Ние го гледахме учудени, а той виждаше ясно, че нямаме цигари, но невъзмутимо прибираше кутията. Много дребни такива случки ни караха да се дразним и да ги псуваме, но и ние почнахме като тях да ги гледаме отвисоко.

В Ниш се видях с ученик от нашата гимназия, родом от едно село на 9 км от града, в което имаше заселени немци и банатски българи. Живееха си доста задружно. Бяха за пример с културното обработване на земята, работеха и на изполица, но все пак получаваха много по-високи доходи. Къщите им бяха добре уредени и пълни с всичко. Та този немец, като ме видя, се разплака. Изпращаха го на Източния фронт, откъдето знаеше, че няма да се върне. От това село немците бяха задължени, въпреки нежеланието им, да се преселят в Германия.

... След като се върнах от тридневната отпуска, това беше може би през август, нашата дружина (сега батальон) се изтегли от вакарелската махала, мина през София и спря на лагер край с. Божурище, със заповед навярно да спира германските войски, които почнаха да се изтеглят от България. Имаше изпратени танкове на пост при шосето, готови да стрелят. Немските войски, като виждаха танковете, спираха, но след това пак продължаваха. Идваха противоречиви заповеди от командването: ту да се спират, ту да се пускат. Това трая доста дни, до началото насептември. На 8-ми вечерта към 23 ча­­­­­са получихме заповед и навлязохме в София със заредени картечници и оръдия, готови за стрелба. Улиците, които се виждаха през перископа на картечницата, бяха пусти. Пропуснах да отбележа до тук, че имах специалност радист-картечар и моето място беше до водача на танка, отпред, в челната част. Преминахме през София и спряхме в някаква гора. Заспахме в танковете. Събудихме се в една хубава, слънчева утрин и то доста шумна. Наблизо по някакво шосе се движеха камиони с хора, които викаха „Ура” и скандираха нещо.

Тъй като нашите офицери ги нямаше, ние се придвижихме към шосето и започнахме да гледаме. Минаваха камиони, пълни с хора, развели червени знамена и плакати, на които се говореше нещо за Отечествен фронт. Никой нищо не ни беше казал какво се е случило, хората ни махаха радостно, ние също им отвръщахме. Разбрахме, че бяхме нощували край къпалнята в Парка на свободата (сега), на сегашната алея „ Яворов”. Шосето, което гледахме, беше Пловдивското шосе, минаваше и покрай нашата казарма. Тя беше пък на мястото, на което сега се намира редакцията и печатницата на „Работническо дело”. Шосето е сегашният булевард „Ленин”. Към обяд ни събраха долу в градината, на сегашната детска площадка. Там ни говори един мъж с кожена куртка. Той ни обясни какво се е случило. Взета е била през нощта властта от Отечествения фронт и е създадено народно правителство. Ние сме били тук за охрана на шосето от Пловдив и за резерв, ако стане нужда. Той приказва доста и разясни много работи, но ние не всичко разбрахме. Възприехме нещата така, както той ги каза и минахме в подчинение на правителството на Отечествения фронт.

След обяд ни пуснаха в отпуск из София. Улиците бяха пълни с народ, като разбунен кошер той се движеше нагоре-надолу. Някои минаваха строени, с песни и скандирания, носеха плакати. Видяхме танкове пред Военното министерство, пред двореца на царя, пред пощата, сигурно е имало и на други места. Този ден беше 9 септември 1944 година. Бяхме и на кино. Гледахме съветския филм с певеца-тенор Лемешев „Върни ми любовта”. За пръв път гледах съветски филм. Прибрахме се при танковете. Не се чуваха стрелби, всичко беше мирно и тихо. Както разбрах по-късно, намесата на нашия полк беше осигурила бързото и безкръвно завземане на властта. Другите военни поделения се бяха подчинили, защото ни познаваха като строго дисциплинирана част, изпълнителна, а и не смееха да се бият с танковете.

Пропуснах да кажа, че бях и на митинга пред съветското посолство. Бяхме и на митингите пред  Съдебната палата за Народния съд. Очите ни се поотвориха и почнахме да разбираме какво е станало. През изминалата година ние направо сме били откъснати от света в нашата казарма.

След няколко дни беше дадена команда и нашият танков полк потегли в посока на сръбската граница. Заминавахме на война. Беше ни обяснено защо трябва да се бием с германците, които ние и без това много не обичахме, още повече като гледахме и разрушената София. Ние трябваше да бъдем признати за съвоюваща страна, за да не бъдем съдени заедно с немските ни съюзници. През очите на нашите двадесет години всичко беше много романтично, пълно с приключения и ние доста весело се движехме към границата.

Спряхме при Пирот в село Гниляне. Тук получихме твърде жесток пример за последиците от небрежното отношение към нашите войнишки задължения, на които бяхме учени толкова време. Имаше изпратен взвод танкове за охрана на щаба на армията, който биваше сменяван периодично. По това време пристигна в ротата ни политкомисар. Ние го наричахме помощник-командир. И той решава да се запознае с устройството на танковете. Определил му ротният командир за учител оръжейника на ротата. Оръжейникът избрал за беля  танк, който се бил върнал от Пирот. Влезли вътре и почнал да му обяснява. Стигнал до оръдието и решил да покаже как възпроиздежда изстрел. Освободил един предпазител, светнала червена лампичка, освободил и втория, светнала и втората и натиснал спусъка. Но в оръдието имало останал снаряд от смяната, която била на пост в Пирот. Проявена била голяма небрежност от страна на пълнача и мерача на оръдието и особено от страна на командира на танка.

Проехтял изстрел. Снарядът се блъснал в клоните на едно дърво и се взривил. Това бяха снаряди с много чувствителна запалка. Един наш другар беше убит на място, на друг му беше раздробена китката на дясната ръка, впоследствие отрязана, на трети му отрязаха крака и имаше още пострадали.

Аз по това време седях в другия двор на купола на нашия танк и пришивах копче на куртката. Видях как в съседния двор се чу експлозия и от купола излезе пламък. Бързо скочих, ча улицата се чуваше глъчка. Затичах се натам. Един наш войник вървеше по улицата, държеше кървящата си дясна ръка и плачеше. Помощник-командирът объркано се мъчеше да му превърже ръката с вратовръзката си. И после вече разбрах каква е била работата. Единственият виновник беше оръжейникът, уж специалист по оръжието, а допуснал такава груба грешка да не провери има ли  снаряд. Така дадохме жертви още преди да започнат сраженията...

След няколко дни тръгнахме една вечер на поход, но спряхме и се върнахме. Установихме се на лагер в лозя край друго село. После научихме какво е станало. Нашето командване решило да превземе Бяла Паланка. Извършено било разузнаване, както трябва. Разузнавачи стигнали чак до градчето безпрепятствено и решили, че дефилето пред града е чисто. Обаче германците, които знаели за присъствието на нашия полк, устроили засада с три противотанкови оръдия на една права отсечка в дефилето, която засада не е била разкрита от нашето разузнаване. Челната рота от колоната ни навлиза в отсечката и когато се намества цялата, това са 16 танка, оръдията удрят първия и последния и започват последователно да унищожават тези, които са между тях. Мястото е такова, че всички танкове останали по местата си, без да могат да стрелят, защото си пречели един на друг.

След това една вечер тръгнахме в друга посока и като минахме през планината Бабушница, на другия ден нападнахме градчето Власотинци. Това беше бойното кръщение на нашия полк. Първото сражение мина при голям страх. Винаги, когато танкът преодоляваше някой синор и предницата му се издигаше нагоре, чаках да ни тресне някой снаряд и да хвръкнем във въздуха. В градчето стигнахме привечер. Провеждането на боя не го видях, защото от перископа се гледа само напред в определен обзор. Германците бяха избягали. Избягаха и от близкия град Лясковец, където хвърлиха нещо във въздуха. Видяха се пламъци, експлозия и дим.

В това градче ни направи тягостно впечатление една случка, в която двама души станаха на прах, буквално изчезнаха от очите ни. Сапьори откриват мини на пътя и двама от тях – един фелдфебел (старшина) и старшина-школник, решават да демонстрират своето безстрашие. Откриват мината. Отриват я от пръстта, отвиват запалката и вместо с дълго въже да я дръпнат настрани или пък да проверят дали нма допълнителна запалка, те я повдигат и в момента се чува експлозия, при която и двамата изчезват. Първата мина била вързана за друга под нея и двете експлодират едновременно. Пример на излишно и вредно юначество...

Минахме привечер покрай Лясковец и влязохме в някакво село. Изненадата ни беше голяма. Жителите се бяха наредили от двете страни на улицата с цветя, хлябове, вино, музика свиреше някъде напред. Бяхме посрещнати като освободители. В още едно село бяхме посрещнати така – в Косово поле близо до Албания.

Продължихме похода си и заобиколихме от другата страна гр. Ниш. Разгънахме се върху една колона камиони, която се движеше. Колите бяха немски. Обсипахме ги с картечен огън и снаряди. Колоната спря и от нея започнаха да бягат немски войници. Пренесохме огъня на картечниците върху тях. Имахме ленти с трасиращи куршуми и прицелването беше много точно. Немците се опитаха да се скрият в едни царевици, но ние от по-голямата височина ги виждахме и обстрелвахме. Върху колоната се нахвърлиха и самолети. Към 17-18 часа следобед сражението свърши, ние слязохме с танковете долу. Прекосихме шосето и се скрихме в царевицата. Заехме на една полянка кръгова отбрана и зачакахме нощта. През това време се раздвижихме из царевиците. Те бяха пълни с убити немци. Толкова точно бяхме стреляли. Отидохме и до колоната. Там до един камион с ремарке намерих три сандъка с патрони за картечницата. Бяхме привършили патроните, та трябваше да се заредят лентите (картечните). Първият, най-горният сандък го отворих лесно. Свалих го долу, тъй като сандъците бяха един върху друг. Помъчих се да отворя и втория, но не можах. Отместих го и него. Опитах да отворя и третия, но не успях. Оставих го на мястото и с пълнача на оръдието отнесох първия сандък при танка.

На другия ден сутринта научих от сапьора, че долният сандък бил завързан за мина. Значи имал съм късмет, та не го преместих. Такива мини започнаха да се появяват вече по банкетите на шосетата и на пехотните части беше забранено да почиват по банкетите и канавките. Пообиколихме покрай колите в колоната, а на нея началото не се виждаше нито края. Стъмни се и тръгнах да се прибирам към танка за спане. В тъмнината се спънах в нещо и паднах върху него. С ужас разбрах, че съм паднал върху един от убитите немци. Как да е, прибрах се до танка. Влязох на мястото си и легнах, и съм сазпал все още под впечатлението от падането.

На другия ден научихме, че сме пресрещнали немската дивизия „Принц Ойген”, която се изтегляше от Ниш в посока на Прокупле. В началото колоната беше посрещната близо до Прокупле от нашата разузнавателна дружина. Ние бяхме по средата, а в края бяха втора и трета танкова дружина. Ниш беше завзет от нашите войски, а ние с танковете навлязохме в едно дефиле и спряхме в нещо като селище, както разбрахме някакви бани. Там останахме два-три дена. След това продължихме по дефилето и на едно равно място край шосето спряхме и легнахме да спим. Събуди ни страшен трясък. Помислихме си, че ни обстрелват, но много скоро разбрахме, че това са оръдията (150 мм гаубици) на нашия артилерийски полк, които обстрелваха позициите на немците. Заспахме по акомпанимента на гаубиците. На другия ден ги видяхме, на двадесет метра от нас бяха заели позиция. По шосето минаха нашите съперници, щурмовите оръдия (сега се наричат самоходни артилерийски установки - САУ). Отиваха в бой с немците. Към обяд започнаха да се връщат в доста плачевен вид. Изглежда, че немците ги познаваха добре. Знаели са как да им противодействат. Както научихме, качвали са се по тях, пускали са вътре бомби, пъхали са бомби в дулата им. Тези щурмови оръдия без пехота са обречени на гибел.

На другия ден, точно в 11 часа влязохме с танковете в бой. Наближихме позициите на немците и каква беше изненадата ни, когато те се втурнаха към нас с пушки в ръце. Изглежда, че ни бяха объркали с щурмовите оръдия. Зачесахме ги с картечниците, заработи и оръдието. Маневрирахме с танка и непрекъснато стреляхме. Преминахме през немските позиции и продължихме да преследваме немците, които бягаха далеч пред нас към Подуево. Пленихме и 40 противотанкови оръдия на позиция. Пред Подуево на полето наредихме танковете в кръг с оръдията навън в кръгова отбрана, и нощувахме там. През цялото време ни съпровождаше пехота, която вървеше спокойно между танковете и навлезе в градчето. На сутринта научихме нещо, което ни се видя доста куриозно. Сутринта в Подуево нашите пехотинци, като се събудили, видели от другата страна на площадчето немците, които спокойно се качвали на колите и си заминавали. Не бил даден изстрел и от двете страни...

След обяд се изтеглихме в една гора, където потегнахме машините, заредихме с бензин и боеприпаси и си починахме от боя два-три дена. Научихме, че в тоя бой е участвала и албанската дивизия „Скендер бег”. Общо, както разбрахме, противникът беше оставил към 5000 убити на бойното поле.

Потеглихме към планината, която се виждаше след гр. Подуево. Там за нас беше построен танков ров, но ние го заобиколихме и навлязохме в планината, която преминахме без път. На другия ден, заедно с накачената върху танковете пехота, слязохме в Косово поле. Бяхме посрещнати с ожесточен артилерийски огън, от който пострадаха доста наши пехотинци. В далечината на равното поле се виждаха къщички. Устремихме се към тях и скоро ги достигнахме. Там минаваше модерно шосе, за което разбрахме, че е пътят Скопие – Белград, по който се изтегляха немските войски.

Изведнъж в далечината видяхме настъпваща пехота. Заехме позиция за бой, но не след дълго разбрахме, че това е нашата армия, която, завзела Скопие, се беше устремила на север, по посока Белград. Срещата ни с нашите другари армейци беше много радостна и сърдечна. Разбрахме, че българската армия беше изпълнила поставената задача да пресече пътя на немските войски, които се оттегляха от Гърция и Македония на север към Унгария и Германия.

Потеглихме и ние подир отстъпващите немци, като нашата дружина зави вляво към планините на Албания, които синееха мрачно срещу нас, високи и диви. В подножието им спряхме в някакво село, затънало в кал. Там ни посрещнаха задушевно с хляб и сол, много песни и радостни викове. За втори път бяхме посрещнати като освободители. Местното население изглежда беше страдало много, както от немците, така и от албанците, които то много мразеше.

В това време изчакахме цистерните с бензин да изгазят дълбоката кал и да ни заредят. Останалата част от бригадата беше продължила на север и при Митровица водила сражение с настигнатите германци. След това се събрахме цялата бригада и се завърнахме през Прокупле, Ниш, Бяла Паланка, в България, в София. Софиянци ни посрещнаха много радостно с цветя, бонбони и викове „Ура”. Тротоарите бяха пълни с народ. Хората напираха към движещите се танкове, за да ни стиснат ръцете, да ни подадат цветя, с риск да бъдат премазани от тежките машини. Официалното посрещане беше на площада пред храм-паметника „Александър Невски”.

Бяхме настанени в помещенията на Ветеринарния факултет. Започна войнишкото ежедневие. Течеше месец ноември. Дойде и декември. Отпуск домашен не ни даваха, изглежда се очакваха някакви заповеди. След това ни пуснаха за два дни да си идем в къщи и като се върнахме, заминахме за Унгария с влак, натоварен с автомобили. Отпътува не цялата бригада, а само една сборна дружина от 20 танка, домакинска част и разузнавателна част. При преминаването на Дунав, при Бездан-Батина видяхме следите на голямо танково сражение. Много изгорени машини, вплетени една в друга в ожесточения си устрем, но немците не бяха удържали. Бяхме настанени в с. Пелерд край втория по големина град Печ.

Там стояхме доста време. Някъде през март, в началото, заминахме и спряхме в с. Ерде Чокони. Там бяха избрани позиции за всеки танк поотделно зад насипа на някаква жп линия. Танковете бяха вкопани така, че се виждаха само дулата на оръдията. Прибрахме се в селото по квартирите. Привечер получихме заповед „бойна готовност”, прибрахме багажа и потеглихме. Пътувахме в началото без фарове. След това ускорихме, с максималната бързина, която развиваха танковете. През нощта ни посрещаше цистерната, зареждахме с бензин и отново на път. Цялата нощ пътувахме без почивка. На сутринта към 8 или 9 часа спряхме и както бяхме в танковете, ни раздадоха закуска. После научихме, че сме спрели в градчето Харкан. Бяхме около 17-18 танка. Другите, заради повреди, бяха спрели по пътя или оставени на ремонт.

Научихме още, че вместо немците да пробият фронта, където ги чакахме, бяха преминали през река Драва и село Драва Соболч, надделели над нашите отбраняващи части и настъпили в посока на Харкан. Настъплението им било спряно от нашата артилерия, която биела по тях с картеч. Това означава, че пред оръдията не е имало вече наша пехота. Бяха пробили фронта елитни SS-войски, въздушнодесантни, много добре въоръжени с нови модели картечници „МГ-44”, скорострелни, с нови шмайзери с по-големи патрони, с карабинен заряд. Снабдени били още с ръчно реактивно оръжие, танкови юмруци „Панцер Фауст” с далекобойност 30 метра, но с голяма пробивна сила, „Панцер щррек” – танков ужас, далекобойност 200 метра.

Немците наистина бяха много добре обучени, млади и се биеха на живот и смърт. Обратно връщане за тях нямаше. И те наистина не се върнаха. След кратката закуска направо влязохме в бой. Бяхме посрещнати с ожесточен огън, от който бяха запалени или спрени 5-6 наши танка. Дадохме и първите жертви. Някои ранени, които не бяха успели да излязат своевременно от танковете, изгоряха заедно с машините. Въпреки ожесточената съпротива, полека-лека немците бяха върнати към с. Драва Соболч. Разрази се същински ад пред селото. Полесражението се покри с дим. Стреляше се с всички видове оръжия. Нашата пехота се закри зад нас и оттам се стреляше. Немците обстрелваха танковете ни с мини, които не можеха да ги повредят, но като се пръскаха, избиха много пехотинци. Във въздуха хвърчаха откъснати от взривовете глави, крака, ръце!!! Полето се осея с убити.

В нашия танк трима души бяха млади войници, на които това им беше първият бой. Устните им бяха побелели от ужас, напукани и от тях течеше кръв! По едно време пълначът на оръдието се оплака, че картечницата не може да стреля и не може да я оправи. Разменихме си местата едва-едва в теснотията. От дълга стрелба картечницата беше със залепнала една част за цевта. Раздвижих я и се оправи.

Отворих страничния люк, защото вътре беше пълно с дим, а пък вентилаторът не работеше. Почнах да наблюдавам боя от отворения люк. Надясно от нас на една полянка имаше залегнали наши бойци. Немците ги хванаха във вилка и след това между тях избухнаха много мини! Като се разсея димът, никой не помръдна! Изглежда, бяха избити! Наблизо до танка един наш боец излезе от окопа и започна да пълзи напред към врага. Веднага задимя от куршуми, които се забиваха около него. Той спря и по едно време се присви, изглежда го улучиха! Изведнъж до него дотича наш войник, грабна го на ръце и побягна назад. Дали стигна до окопа, не можах да видя, защото завиха зад танка. Видях истински пример на героизъм, на другарство, това, което бях чел в книгите. Истинска саможертва!

Приближихме към окопите на три танка. Оттам се изправи немски войник и изстреля танков юмрук към средния, от който беше забелязал да се показва ротният командир. Танкът беше улучен, задимя, но не се запали. Обаче видях само един член на екипажа, мерачът, който изхвърча от люка с голяма скорост, скочи на земята и побягна назад. После се разбра, че и ротният командир е скочил преди него, а също и свързочникът, пълначът. Те бяха леко обгорели, но живи и здрави. При удара си в бронята танковият юмрук пробива дупка около 1 см в диаметър, но вкарва пламък с температура 3000 градуса и запалва всичко вътре. Този път, за щастие, не можа да запали танка. От него не излезе само шофьорът, точно до него беше попадението. След боя при Драва Соболч той е намерен умрял вътре с чук и клещи в ръка. Мъчил се е да излезе от друго място, тъй като от експлозията ключалката се е повредила.

Немците бяха изтласкани от селото. Ние се изтеглихме от боя за зареждане с боеприпаси, бензин и за ремонт на някои леки повреди. Оказа се, че веригата на нашия танк е била почти скъсана, вентилаторът за охлаждане на двигателя се е откачил, бензинът е протекъл от резервоара. Обикновено зареждахме с 450 литра. Кой знае как не се е запалил изтичащият бензин отдолу. Късмет!

На другия ден пристигна 133 корпус от Съветската армия с генерал Благодатов. Бяха наредени към шест реда артилерия. Имаше и катюши. Те направо ни изненадаха. Работехме около танка, когато изведнъж чухме някакво буботене назад в тила и след това се вдигна грамаден облак дим. През този ден боят се води съвместно от наши и руски бойци. Щабът на корпуса беше изграден на около 500 метра от предната линия. Генерал Благодатов обиколи цялото бойно поле. Спря и при нашия танк и поприказва с нас. Ние не разбрахме, че е генерал, после ни казаха. Изобщо със съветските бойци бяха установени истински братски отношения и по време на боя, и през почивката.

Нали си разбирахме от езика! Деляхме всичко, което имахме. Ядохме и от тяхната каша, и те ядоха от нашата храна. Даже една сутрин подготвяхме танка за бой, бяха ни докарали закуската, и сипали в канчетата. Бързахме да свършим работа и да ядем, когато мина каруца с двама братушки и буре в нея. Спряха и ни поискаха съдове да ни сипят вино. Бяха го намерили отнякъде и като ни видяха, се зарадваха, че ще сипят и на братушките. Настояваха да им дадем съд и не тръгваха, въпреки нашите уверения, че нямаме съд и че не ни се пие. Това те не го признаха и продължиха да настояват. Накрая единия видя съдовете с храна, изсипа храната, изплакнаха ги с вино, напълни ги и потеглиха весели и доволни, че все пак са ни почели.

Боевете в селото се затегнаха, тъй като нашата пехота се видя, че няма да се справи. Атаката беше поета от съветските войски и нашите танкове, и се водеше за всяка къща и за всяка улица поотделно! Бяхме се сработили отлично с братушките. Приближавахме се, обстрелвахме къщата, която те ни посочваха с ракета, след това те нахълтваха, завземаха я и оттам с ракета ни посочваха друга къща на улицата. Ние доближавахме заетата къща и оттук обстелвахме посочената следваща и т.н. Братушките имах голям опит в убичния бой и понякога той протичаше толкова бързо, че се озовавахме на места, обстрелвани от нашата и съветската артилерия. Спомням си един ден в самото село бяхме пред църквата на площада и обстрелвахме една къща. Изведнъж пред нас започнаха да падат снаряди от катюши. Тръгнахме на заден ход, за да се отървем от пряко пападение, а зад нас вече падаха тежки снаряди от нашата артилерия!

Малкият Сталинград” – така беше наречено с. Драва Соболч. За това малко село се водиха неколкодневни боеве и с превземането му се сложи край на надеждите на хитлеристите да ударят в гръб Трети украински фронт и да спрат движението напред на Червената армия.

В боевете за Драва Соболч и за околните села Драва Чехи, Драва Полконя, се включи и най-боеспособната наша дивизия – Шестнадесета, в която беше и Гоцеделчевският полк. За нея нямаше регистрирано поражение досега. И с нея продължихме победния ход на нашата армия в Унгария. Имаше и по-малки боеве:  при переправата край с. Летенье, Чурчо, Наканиджа. След Дравските боеве противникът толкова бързо се изтегляше, че едва го достигахме.

Последния ни бой беше при Ястребац до австрийската граница. Там нашият танк води сам уличен бой. Ранен беше командирът, но селото беше превзето. Край него загубихме нашия дружинен командир, майор Гюмбабов! Сутринта приседнаха за бърза закуска със своя другар от детинство, майор Ноев – командир на групата парашутисти, изпратена в Унгария. В това време се издигнала червена ракета и върху полянката се посипали мини. Една от тях паднала точно в яденето им и убила на място петима души! : двамата командири, още един офицер от парашутистите и двама войници.

Нашата танкова група, както и групата на парашутистите, са били изпратени в Унгария за охрана на щабове, но впоследствие бяха използвани в по-отговорните сражения.

След този бой бяхме изтеглени и настанени в едно село край гр. Наканиджа. Една вечер екна цялата околност от изстрели. Стреляше се от всички калибри. Доста се разтревожихме. Оказа се, че е паднал Берлин – 2 май 1945 година! Радостта беше голяма, наближаваше връщането ни в Родината. Отпразувахме славно този ден. След няколко дни потеглихме за Виена. Трябваше да се ремонтират танковете. На гарата Сомбятхей сме седнали и гледаме кино от един съветтски агит-влак. Имаше много посетители. По едно време прожекцията прекъсна. Чу се гласът на говорителя по Радио Москва. С официален тържествен тон, в който личеше едва сдържано вълнение, той оповести: „Днес сутринта в 9 часа беше подписана капитулацията на Германия”. Разбира се, той не го каза точно така, а това е бил известният говорител Левитан. После слушах същото изказване във филми, отразяващи войната.

След съобщението, което беше изслушано с мълчание и може би за момент недоверчиво, тишината експлодира (тези две думи най-добре изразяват случилото се после). Разнесе се мощно „ Ура!”, непрекъснато „Ура!”. Започна бясна стрелба от винтовки, шмайзери, оръдия, ръчни пистолети, ракетни пистолети, картечници. Аз прибягах до нашия танк, извадих картечницата. Заредих я и започнах да чертая кръгове в тъмното небе с трасиращите куршуми. Не могат да се опишат чувствата ми в този момент, нито чувствата на множеството съветски бойци, застанали отдолу до вагона и ревящи с пълно гърло „Ура!”. Само този, който е бил далеч от Родината, срещал се е непрекъснато със смъртта очи в очи, само този, който в кратките затишия на боя си е спомнял за далечната Родина, за близки, приятели, за несбъднатите мечти, само той може да почувства радостта, голямата радост на момента! Мина вече в историята една кръвопролитна война, няма вече да се чува зловещото свирене на приближаващия снаряд, ужасяващото пърхане на мините, трясъка на експлозиите! Няма да стоим скръбно смълчани до убитите ни другари, мислейки за утрешния ни ден! Животът беше пред нас...

Продължихме за Виена, където бяхме настанени в полуразрушен завод за произвоство на танкове. Той работеше, ремонтирахме танковете под ръководството на братушките. Ние имахме време и обикаляхме из града. Виена си беше Виена. При бомбардировките бяха пострадали сгради, като Държавната опера, знаменитата черква „Стефанскирхе”, Пратера, Парламента, най-хубавата търговска улица Кертнер щрасе и др. Военните обекти по края на града работеха с пълна пара. Месец май и юни прекарахме във Виена, където се срещнахме с един познат от Драва Соболч, генерал Благодатов, който си спомни за нас и ни отпускаше редовно храна, иначе щяхме да умрем от глад в хубавата Виена. Нашето военно представителство беше напуснало града и ние, които разчитахме на него, останахме без храна! И добре, че бяха съветските другари...

Върнахме се от Виена и бяхме настанени в село Петърд, край градчето Домбовар, където чакахме тежки вагони за танковете. В България се върнахме през септември. Уволнихме се и навлязохме в мирния живот. Бяхме пропуснали много, бяхме забравили много, но младостта си е младост, наваксахме и заживяхме. Достигнахме и до званието ветерани...

Действително много преживявания ми донесе тази война! Изобщо военната ми служба протече бурно, с доста изненади и ме направи участник във велики исторически събития. Написах нещичко, а може да се пише още много. Доста събития и случки изоставих, защото засягаха само мен. Но и всичко не може да се изрази с думи! И най-добрият писател и най-добрият филм, не може да покаже напълно войната, ужасите на войната! Дори автентичния филм не може да предаде състоянието, мислите на обстреляния, на загиващия!

Аз бях войник и всичко разказах от тази позиция. Ние не винаги знаехме замислите на командването, но затова умеехме да се бием и бяхме накрая вече станали като автомати в боя, може би и безсърдечни – нищо вече не можеше да ни учуди. Дори смъртта приемахме като нещо редно по време на сражения! Бяхме започнали да живеем ден за ден!!! Добре, че войната все пак има край!

Бих искал да няма войни, да няма ветерани, които да си спомнят за тях, които да разказват за тях и да плашат другите с тях!!!

Да бъде само МИР.

 

... продължава ...