Логиката и Звездите

По едно време Логиката си беше избрала да живее в голям град.

Колко уморително, си каза по едно време тя. Животът е красив, но толкова много движение, толкова шум, и толкова хора!

Една вечер тя излезе навън, замечтано погледна небето. То беше обсипано със звезди.

Здездите са интересно нещо. Стоят си, мигат и си изпращат светлинни сигнали една на друга. Затова изглежда, че мигат. Така си говорят през огромните пространства.

Искам да избягам от тук. Си помисли тя. Искам да отида някъде накрая на света. Там вероятно ще има съвсем малко звезди и няма да има шум и хаос.

Нищо не се промени. Градът си остана град, същия – с многото хора, къщи, коли, шум и хаос.

Но на следващата вечер тя пак погледна небето – по навик. Изненада се. Та на него имаше съвсем малко звезди. Какво ли е станало? Утре вечер пак ще проверя.

И на другата вечер, и на по-другата и винаги след това тя установяваше, че звездите над този град са трийсетина. Броя ги, но не са повече. Защо ли така? - Вълнуваше се тя и въпросително гледаше небето, когато отидеше на магистралата или в малкия град, или на село.

Но там небето беше друго – имаше Млечен път и хиляди, хиляди звезди, цяло богатство.

Може би винаги гледам небето, когато въздуха тук е мръсен, си мислеше тя и грижливо поглеждаше небето всяка вечер, след като беше валял дъжд или сняг. Но въздуха е чист, дали сиянието на града не пречи да се видят звездите? И тя грижливо ставаше през нощта и пак съзерцаваше небето. Но уви, звездите бяха същия брой – трийсетина.

Каква шега, вече си мислеше тя развълнувана. Гледаше към небето. Нима това е заради мен?

Настойчиво проверяваше вечер, като изгряваше Вечерницата, следеше я с поглед и се наслаждаваше на това, как звездите се движат по небесния свод.

Само че веднъж се случи нещо странно. Малко преди да се стъмни, от запад изгря една огромна звезда.

На другия ден пак изгря от там по същото време. И на по-другия пак, и пак. Тогава Логиката развълнувано я посочи на случайни хора. Те се впечатлиха, но скоро забравиха.

Те бързаха.

Тази звезда най-упорито изгряваше от обратната страна на Вечерницата и беше огромна. Изчезваше към седем часа вечерта.

Никой не я забелязва и астрономите сякаш спят, си помисли Логиката и после възвъхна – ето нещо, което не зависи от мен.

А след това си каза – може би звездите над този град са толкова малко, тъкмо за да я забележа.

И се зарадва на себе си.